Читать «Задната врата на съдбата» онлайн - страница 14

— Върни се, Анибал! — повика го Томи. — Не можеш да влизаш в двора на църквата.

Ако можеше да отговори, Анибал би му казал: „Че аз вече съм вътре, господарю.“ Той радостно се защура, сякаш се намираше в собствения си двор.

— Ужасен си! — скара му се Томи, после отвори вратата, влезе вътре и подгони Анибал.

Кучето бе стигнало най-далечния ъгъл на двора и полагаше огромни усилия да се промъкне през вратата на църквата, която бе леко открехната. Томи обаче го стигна навреме и му сложи каишката. Анибал вдигна поглед към него и го изгледа така, сякаш това бе чакал през цялото време. „Слагаш ми каишката, чудесно. Престижно е. Показва, че съм много ценно куче.“ Той размаха опашка. Тъй като нямаше кой да възрази на разходката им из църковния двор, Томи си помисли, че няма да е зле да повтори разследването на Тапънс.

Първо обърна внимание на изронената надгробна плоча близо до страничната врата на църквата. Реши, че сигурно е от най-старите. Наоколо имаше и други, датите по които бяха от миналия век. Погледът му обаче бе привлечен само от една.

— Странно. Дяволски странно — промърмори си той.

Анибал вдигна очи към него. Не разбра думите на господаря си. За едно куче няма нищо интересно в надгробните плочи. Той седна и продължи да гледа с питащ поглед стопанина си.

Глава пета

Разпродажбата в „Белият слон“

Тапънс бе приятно изненадана, че месинговата лампа, която двамата с Томи намираха за отблъскваща, бе приета с изключително одобрение.

— Колко мило от ваша страна, мисис Бересфорд, да ни донесете толкова красив предмет. Много е интересна. Предполагам, че сте я купили от чужбина по време на някое от пътуванията ви.

— Да. Купихме я от Египет — отвърна Тапънс, въпреки че в момента бе изпълнена с дълбоко колебание за верността на твърдението си, защото оттогава бяха минали осем или десет години.

Помисли си, че може да е било от Дамаск, но със същата вероятност би могло да бъде от Багдад или Техеран. Но каза Египет, защото в момента той бе на мода. Освен това лампата си изглеждаше много египетска. Така или иначе, независимо откъде я бяха купили, тя много приличаше на египетска.

— Всъщност е доста голяма за нашата къща и си помислих…

— О, убедена съм, че трябва да я разиграем на томбола — възкликна мис Литъл.

Мис Литъл отговаряше за организацията. Прякорът й бе „Всезнайка“, главно защото бе изключително добре информирана за всичко, което ставаше в енорията. Фамилията й подвеждаше. Всъщност беше огромна дебела жена. Малкото й име бе Дороти, но всички й казваха Доти.

— Надявам се, че ще присъствате на разпродажбата, мисис Бересфорд?

Тапънс я увери, че непременно ще бъде и заяви, че няма търпение да си купи нещо.

— О! Радвам се, че сте така настроена.

— Смятам, че това, което вършите, е много полезно — продължи Тапънс. — Идеята ви е чудесна. Онова, което е ненужно за един, за друг може да се окаже безценна перла.