Читать «Задната врата на съдбата» онлайн - страница 13

— Ако искаш, мога аз да я оставя — предложи Томи.

— Не, предпочитам сама да го направя.

— Добре. В такъв случай мога да дойда с теб, за да я нося.

— Е, мисля, че ще се намери някой да ми помогне.

— Може и да не намериш. А не бива да се натоварваш.

— Няма.

— Май имаш други причини да искаш да отидеш сама, нали?

— Ами помислих си, че там ще мога да си побъбря с хората — обясни Тапънс.

— Никога не се сещам какво точно възнамеряваш, Тапънс, но познавам по погледа ти, че се каниш да направиш нещо.

— Ще изведеш Анибал на разходка, нали? Не мога да го взема със себе си на разпродажбата. Не искам да предизвиквам кучешка свада.

— Добре. Искаш ли да ходим на разходка, Анибал?

Анибал веднага реагира в знак на съгласие. При него винаги можеше да се познае кога е съгласен и кога не е. Дойде при Томи, загърчи тялото си и размаха опашка. Вдигна едната си лапа, докосна Томи по крака, после я свали и започна да търка главата си в него.

„Разбира се, че искам — очевидно искаше да каже той, — ти затова съществуваш, скъпи ми робе. Сега ще си направим една дълга хубава разходка по улицата. Надявам се, че ще има какво да подуша.“

— Хайде — подкани го Томи. — Ще ти сваля каишката, но няма да тичаш по улицата, както направи миналия път, нали? Един от онези огромни ужасни камиони щеше да ти види сметката.

Анибал го гледаше, сякаш му казваше: „Аз винаги се държа като добро куче и правя точно онова, което се иска от мен.“ Беше си чиста лъжа, но често успяваше да подведе дори хората, които бяха в тесен контакт с него.

Томи сложи месинговата лампа в колата, като мърмореше колко е тежка. Тапънс се качи и потегли. След като я видя, че зави зад ъгъла, Томи сложи каишката на кучето и двамата тръгнаха по улицата. После поеха по алеята към църквата. Той му свали каишката, защото по алеята почти нямаше движение. Анибал оцени предоставената му свобода и със стръв започна да души из тревата, която бе израснала между оградата и тротоара. Ако можеше да говори, сигурно щеше да възкликне: „Страхотно! Какви миризми! Тук е минало голямо куче. Бас държа, че е онзи елзасец. — Последва леко изсумтяване. — Не ги обичам елзасците. Ако срещна отново онзи, дето ме ухапа, този път няма да му се размине. О! Великолепно, великолепно. Оттук е минала някоя малка красавица. Да… да… бих искал да се срещна с нея. Чудя се дали живее наблизо. Дано се появи от тази къща. Дали пък…“

— Дръпни се от тази врата! — заповяда му Томи. — Няма да влизаш в чужда къща.

Кучето се престори, че не го чува.

— Анибал!

Той обаче се затича и зави зад ъгъла на къщата.

— Анибал! — изкрещя отново Томи. — Чуваш ли?

„Дали те чувам, господарю? — мислеше си Анибал. — Мен ли викаш? О, да, че кой друг.“

От къщата се чу рязко излайване и Анибал бързо се обърна и се затича към Томи. После последва послушно господаря си, като вървеше плътно зад него.

— Добро момче! — похвали го Томи.

„Добър съм, нали? — рече си Анибал. — Когато имаш нужда от защита, аз съм до теб, за да те пазя.“

Стигнаха до една от страничните врати в оградата на църковния двор. Анибал притежаваше необикновената способност да променя размерите си, когато пожелае. Можеше така да изпъчи гърдите си, че да изглежда много по-голям, а в следващия момент да се удължи и изтъни като връв. Сега той направи точно това и без затруднение се промуши през пръчките на вратата.