Читать «Задната врата на съдбата» онлайн - страница 113

— Добре ли ви е така, мис? — позаинтересува се той.

— О, да, да, много ми е удобно. Това звънецът на външната врата ли е?

— Предполагам, че е млекарят — рече Албърт, — или месарят. Днес е денят, в който идва. Извинете ме — поклони се той и излезе, като затвори вратата зад себе си.

Анибал отново изръмжа.

— Това е кучето ни — обясни Тапънс. — Много се ядосва, че не му позволявам да се присъедини към нас, но вдига такъв шум.

— Искате ли захар, мисис Бересфорд?

— Една идея — отвърна Тапънс. — И без сметана.

Мис Мълинс сипа кафе в една от чашките и я занесе до леглото на Тапънс. После се върна и наля на себе си. Изведнъж залитна, бутна масичката и с отчаян вик се строполи по колене на пода.

— Ударихте ли се? — попита уплашено Тапънс.

— О, не, не, но счупих вазата ви. Подхлъзнах се на нещо… и хубавата ви ваза се разби. Скъпа мисис Бересфорд, какво ще си помислите за мен? Уверявам ви, че беше случайно.

— Разбира се, че беше случайно — рече любезно Тапънс. — Нека да видя. Можеше и да е и по-лошо. Счупена е на две, което значи, че ще можем да я залепим. Едва ли ще личи.

— Все пак се чувствам ужасно — заяви мис Мълинс. — Сигурно не сте добре и не биваше да идвам днес, но толкова много ми се искаше да ви кажа…

Анибал започна отново да лае.

— О, бедното куче! — съжали го мис Мълинс. — Да го пусна ли?

— По-добре недейте — рече Тапънс. — Понякога се държи доста неприлично.

— Сякаш някой отново звъни долу на входната врата.

— Албърт ще отвори. Ако ме търсят, ще се качи да ми каже.

Този път обаче звънеше телефонът. Томи се обади.

— Ало? Да? О, разбирам. Кой? Разбирам. Да. О! Неприятел! Определено неприятел. Да, добре. Взехме предпазни мерки. Да. Много ви благодаря.

Той остави слушалката и погледна мистър Криспин.

— Предупреждение ли беше? — попита мистър Криспин.

— Да — отвърна Томи, без да сваля поглед от него.

— Трудно е да се разбере, нали? Искам да кажа кой е приятел и кой е враг.

— Понякога се разбира твърде късно. „Вратата на съдбата“, „Пещерата на нещастието“ — рече замислено Томи.

Мистър Криспин го погледна изненадано.

— Извинете — смути се Томи. — Не знам как стана, но двамата с Тапънс добихме навика да рецитираме стихове, откакто се нанесохме в тази къща — обясни той.

— Флекър, нали? — досети се мистър Криспин. — „Портите към Багдад“ или пък беше „Портите към Дамаск“?

— Елате да се качим горе — предложи Томи. — Тапънс си почива. Не страда от никаква необичайна болест или нещо такова. Дори не е настинала.

— Качих горе кафе — обади се Албърт, който изведнъж се появи в дневната. — Занесох и чашка за мис Мълинс. Тя е при госпожата и й показва някаква книга за градинарство.

— Разбирам — кимна Томи. — Да, значи всичко е наред. Къде е Анибал?

— Затворен е в банята на госпожата.

— Заключи ли вратата? Нали знаеш, че той не обича да бъде заключван.

— Не, сър. Направих, както ми поръчахте.

Томи тръгна нагоре по стълбите, следван плътно от мистър Криспин. Томи почука леко на вратата на спалнята и те влязоха. От банята Анибал продължаваше обидено да лае. Изведнъж скочи към дръжката на бравата, тя поддаде, вратата се отвори и той нахълта в стаята. Хвърли бърз поглед към мистър Криспин, сетне се втурна към мис Мълинс и залая срещу нея с цялата ярост, на която бе способен.