Читать «Двойно убийство» онлайн - страница 91

— Ни най-малко — отвърна Поаро. — Тоест — добави учтиво той, — с удоволствие ще ви чуя, разбира се, но…

Мисис Оливър не обърна никакво внимание на неговото „но“.

— Според мен бе много находчиво — заяви тя и в гласа й прозвуча суетата на писателя. — В раницата на Марлийн, която всъщност бе на югославянката…

— Да, да — каза Поаро, приготвяйки се да потъне отново в мъгла.

— Е, в нея беше шишенцето с отрова, с която местният земевладелец отравя жена си. Разбирате ли, югославянката е била тук на курсове за медицински сестри и е била в къщата, когато полковник Бланд е отровил първата си жена заради парите й. А тя — медицинската сестра де, е успяла да вземе шишенцето и да го скрие, а после сее върнала, за да изнудва полковника. Ето защо той, естествено, я е убил. Това съвпада ли, мосю Поаро?

— Да съвпада с какво?

— С вашите предположения — каза мисис Оливър.

— Никак — отговори Поаро, но бързо додаде: — Независимо от всичко, мадам, приемете моите поздравления. Убеден съм, вашето „Търсене на убиеца“ е измислено толкова умно, че никой не е спечелил наградата.

— А, имаше победител! — възкликна мисис Оливър. — Твърде късно, към седем часа. Една възрастна жена, която приличаше на хрътка и беше доста шантава. Бе открила всички улики и пристигна победоносно при навеса, но естествено, полицията вече бе там. Така научи за убийството — вероятно последна от всички на празненството. Все пак й връчиха наградата — после добави със задоволство: — Онзи ужасен младеж с луничките, който каза, че съм пиела като смок, стигна само до градината с камелиите.

— Някой ден, мадам — рече Поаро, — ще ми разкажете тая история.

— Всъщност — продължи мисис Оливър — смятам да я направя на книга. Би било жалко да не я използвам.

Може би тук му е мястото да споменем, че след-около три години Еркюл Поаро прочете „Жената в гората“ от Ариадни Оливър и докато я четеше, остана изненадан, че някои от героите и случките му се струват странно познати.

ГЛАВА 18

Слънцето залязваше, когато Поаро се приближи към къщата, официално наричана Мил Котидж, но известна на местните хора като Розовата къща при Лодър Крийк. Почука на вратата, която се отвори толкова неочаквано, че той отстъпи назад. Сърдитият млад мъж на прага го изгледа за миг, без да го познае. После се засмя иронично:

— Здравейте, ето го и копоя! Влезте, мосю Поаро! — Стягам си багажа.

Поаро прие поканата му и влезе в къщата. Мебелировката бе оскъдна и грозна. А и в момента вещите на Алек Леги заемаха доста голяма част от помещението. Навсякъде бяха пръснати книги, вестници и дрехи, а на пода имаше разтворен куфар.

— Окончателното разпадане на брака — съобщи Алек Леги. — Сали си замина. Предполагам, знаете.

— Не, не знаех. Алек Леги се изсмя.

— Радвам се, че има нещо, което не знаете. Да, омръзна й семейният живот. Ще свърже живота си с онзи кротък архитект.

— Мъчно ми е да го чуя — рече Поаро.

— Не виждам защо ще ви е мъчно.

— Мъчно ми е — повтори Поаро, след което премести две книги и някаква риза, за да седне на края на канапето, — защото не смятам, че ще бъде щастлива с него така, както би била с вас.