Читать «Четвъртият човек» онлайн - страница 8

Сега ми се струва, че Фелиси винаги я беше мразила, но кой знае защо, не можеше да стои настрани от нея. Като кученце следваше Анет по петите й.

Скоро след това, господа, ми намериха работа и аз се връщах в сиропиталището само по време на някои празници. Желанието на Анет да стане танцьорка не беше взето насериозно, но с напредването на възрастта гласът й ставаше все по-хубав и госпожица Слейтър склони да я даде да се учи за певица.

Никак не беше мързелива тази Анет. Работеше трескаво, без почивка. Налагаше се госпожица Слейтър да сдържа ентусиазма и. Веднъж тя сподели нещо с мен.

„Ти винаги си обичал Анет — каза тя. — Убеди я да не работи толкова много. Напоследък има кашлица, която никак не ми харесва.“

Скоро след това работата ме отведе далеч. Отначало получих едно-две писма от Анет, но после настъпи мълчание. След това заминах за пет години в чужбина.

Когато се върнах в Париж, вниманието ми съвсем случайно бе привлечено от един афиш, в който се правеше реклама на Анет Равел, със снимка на дамата. Разпознах я веднага. Вечерта отидох във въпросния театър. Анет пееше на френски и италиански. На сцената беше прекрасна. След това отидох в съблекалнята й. Незабавно ме прие.

„Раул! — извика тя и протегна напудрените си ръце към мен. — Така се радвам. Къде беше през всичките тия години?“

Понечих да й разкажа, но тя не искаше да ме слуша.

„Както виждаш, почти го постигнах!“

Тя махна възторжено с ръка да покаже стаята, изпълнена с цветя.

„Навярно добрата госпожица Слейтър е много горда от успехите ти.“

„Оная дъртуша ли? Ами. Тя ме готвеше, както си спомняш, за консерваторията. За най-почтено концертно пеене. Но аз съм артистка. Само тук, на сцената на вариетето, мога да се изявявам.“

В този момент влезе красив мъж на средна възраст. По поведението му разбрах, че е покровител на Анет. Той ме изгледа косо и Анет заобяснява.

„Приятел от моето детство. Минава през Париж, вижда снимката ми на един афиш и ето го тук!“

Едва тогава мъжът стана по-любезен и приветлив. В мое присъствие той извади гривна с рубини и диаманти и я постави на китката на Анет. Когато станах да си вървя, тя ми хвърли тържествуващ поглед и ми прошепна.

„Постигнах го, видя ли? Целият свят е в краката ми.“ Но когато излизах от стаята, я чух да кашля — остра суха кашлица. Знаех какво означава тази кашлица. Беше наследство от туберкулозната й майка.

Видях я след две години. Беше намерила убежище при госпожица Слейтър. Кариерата й бе пропаднала. Боледуваше от прогресираща туберкулоза, за която докторите не даваха никакви надежди.

Ах! Никога няма да забравя това, което видях тогава! Лежеше под някакъв навес в градината. По цял ден и цяла нощ я държаха навън. Страните й бяха хлътнали и зачервени, лъскавите й очи горяха от треската и тя кашляше час по час.

Поздрави ме с някакво отчаяние, което ме стресна. „Така се радвам, че те виждам, Раул. Знаеш ли какво говорят — че можело и да не се оправя. Казват го зад гърба ми, но аз го разбрах. А пред мен постоянно ме успокояват и глезят. Но това не е вярно, Раул, не е вярно! Няма да си позволя да умра. Да умра? При тоя прекрасен живот, който се простира пред мен? Зависи само от силата на волята. Всички големи доктори казват така в днешно време. Аз не съм от слабите, дето се предават. Вече се чувствам несравнимо по-добре, несравнимо по-добре, чуваш ли?“