Читать «Четвъртият човек» онлайн - страница 6

Агата Кристи

— Името ми, господа — започна непознатият им спътник, — е Раул Льотардо. Току-що разговаряхте за една английска дама, госпожица Слейтър, която се занимавала с благотворителна дейност. Аз съм роден именно в онова рибовъдно селце в Бретан и когато родителите ми загинаха при една железопътна катастрофа, същата госпожица Слейтър се притече на помощ и ме спаси от едно подобно на вашите английски сиропиталища. Под нейни грижи се намираха около двайсетина деца, момичета и момчета. Сред тези деца бяха Фелиси Бо и Анет Равел. Ако сега не съумея да ви запозная с личността на Анет, господа, вие няма да проумеете нищо. Тя беше дете от жена, за която се казва „fille de joie“, починала от туберкулоза, след като любовникът и я изоставил. Майката била танцьорка и Анет също проявяваше желание да танцува. Когато я видях за първи път, беше на единайсет години, мъничка скаридка с очи, които хем се подиграваха, хем обещаваха — миниатюрно създание, изтъкано от плам и живот. И неочаквано да, съвсем неочаквано — тя ме превърна в свой роб. През цялото време повтаряше „Раул, направи това“, „Раул, направи онова“. А аз — аз се подчинявах. Стигнах дотам, че я боготворях, и тя го знаеше.

Често се спускахме тримата до брега на близката река — защото и Фелиси идваше с нас. Там Анет си събуваше обувките и чорапите и започваше да танцува на пясъка. И най-после, когато се отпускаше без дъх на земята, ни разказваше какво смята да направи и как ще стане това.

„Да знаете, че аз ще стана прочута. Да, абсолютно прочута. Ще имам стотици хиляди копринени чорапи от най-тънка коприна. И ще живея в изискан апартамент. Всичките ми любовници ще бъдат млади и красиви, а също и богати. А когато танцувам, цял Париж ще се стича да ме гледа. Всички ще крещят, ще викат, направо ще се дерат и ще подлудяват от моя танц. А през зимата няма да танцувам. Ще отивам на юг, на слънце. Там има вили с портокалови дръвчета. И аз ще имам вила. Ще си лежа на слънцето върху копринени възглавници и ще ям портокали. А теб, Раул, никога няма да те забравя, колкото и прочута, богата и известна да стана. Ще ти помагам и ще те издигна в кариерата ти. А Фелиси ще ми бъде домашна прислужница — не, ръцете й са прекалено несръчни. Я ги виж какви са — големи и груби.“

При тия думи Фелиси се сърдеше. Но Анет продължаваше да я дразни.

„Я каква дамичка ми е тази Фелиси — елегантна, изтънчена. Същинска принцеса в инкогнито — ха-ха.“

„Пък баща ми и майка ми бяха женени, а това е повече, отколкото са твоите“ — изръмжаваше Фелиси злобно.

„Да, ама баща ти е убил майка ти. Много хубаво да си дъщеря на убиец.“

„А пък баща ти е оставил майка ти да изгние“ — отвръщаше Фелиси.

„Ах, да! — Анет се замисляше. Човек трябва да е силен и способен. Само това — силен и способен.“

„Пък аз съм силна като кон“ — хвалеше се Фелиси. Такава си беше наистина. Два пъти по-силна от което и да е момиче в сиропиталището. И никога не боледуваше.

Но беше глупава, разбирате ли, глупава като някое брутално животно. Често съм се чудил защо преследва Анет навсякъде. Сякаш нещо я омайваше. Понякога си мисля, че тя истински ненавиждаше Анет и Анет действително не беше никак внимателна с нея. Присмиваше се на непохватността и глупостта й, подиграваше и се пред другите. Виждал съм Фелиси да побелява от ярост. Понякога си мислех, че ще сплете пръсти около врата на Анет и ще я удуши. Тя не беше толкова остроумна, че да отговаря на закачките на Анет, но с времето се научи да й отвръща нещо, което винаги попадаше в целта. Ставаше дума за нейното здраве и сила. Беше научила (което и аз самият винаги съм знаел), че Анет й завижда за силната физика, и инстинктивно се целеше в слабото място в бронята на своя враг.