Читать «Четвъртият човек» онлайн - страница 9

Тя се надигна на лакът, за да се изкаже, после се отпусна назад, повалена от пристъпа на кашлицата, която раздираше изтощеното й тяло.

„Тази кашлица, но нищо ми няма! — задъхано продължи тя. — А кръвоизливите не ме плашат. Ще изненадам докторите. Най-важното е волята. Помни, Раул, аз ще живея.“

Жалко беше, разбирате ли, много жалко.

В този момент се появи Фелиси Бо с поднос в ръце, с чаша горещо мляко. Подаде го на Анет и я загледа, докато тя пиеше, с изражение, което не можех да проумея. В него се таеше някакво самодоволство.

Анет също улови този поглед. Тя хвърли ядосано чашата, която се разби на парчета.

„Виждаш ли я? Винаги ме гледа така. Радва се, че ще умра! Да, направо злорадства! Тя, дето е здрава и силна. Погледни я, нито един ден не е боледувала, ей тази! И за какво ли? За какво й е това огромно туловище? Какво ще прави с него?“

Фелиси се наведе и събра парчетата от чашата.

„Хич не ме интересува какво разправя — отбеляза тя напевно. — Много важно. Аз съм почтено момиче, такава съм. А тя какво? Съвсем скоро ще види огъня в пъкъла. Аз съм християнка и нищо не казвам.“

„Ти ме мразиш — извика Анет. — Винаги си ме мразила! Ах! Но аз мога да те омагьосам въпреки всичко. Мога да те накарам да правиш това, което искам. Ето виж, ако поискам, ще паднеш на колене на тревата пред мен.“

„Ти си ненормална“ — каза обезпокоена Фелиси.

„Ами да, ще го направиш. Ще го направиш. За да ми доставиш удоволствие. На колене. Аз искам да го сториш, аз, Анет. На колене, Фелиси.“

Дали заради умолителната нотка в гласа или поради някакъв по-дълбок мотив, Фелиси се подчини. Отпусна се бавно на колене, с широко разперени ръце, лицето й бе безизразно и тъпо.

Анет отметна глава назад и се разсмя — все по-силно и по-силно.

„Погледни я само, с това глуповато лице! Колко е смешна. Сега можеш да станеш, Фелиси, благодаря ти! Няма какво да ми се мръщиш. Аз съм твоята господарка. И трябва да правиш каквото ти кажа.“

Тя се излегна изтощена на възглавниците. Фелиси вдигна подноса и бавно си тръгна. По едно време ни погледна през рамо и затаената омраза в очите й ме смути.

Не съм бил там, когато Анет е починала. Но, както изглежда, е било ужасно. Беше се вкопчила в живота. Борила се срещу смъртта като безумна. И през цялото време задъхано повтаряла: „Няма да умра чувате ли ме? Няма да умра. Ще живея ще живея.“

Всичко това ми разказа госпожица Слейтър, когато я посетих след шест месеца.

„Клетият ми Раул — обърна се тя мило към мен. Ти я обичаше, нали?“

„Винаги, винаги. Но с какво можех да й помогна? Да не говорим за това. Тя е мъртва толкова блестяща, така кипяща от живот.“