Читать «Аферата в Стайлс» онлайн - страница 90

— Дори и когато прислужницата Доркас е повторила части от разговора — части, които трябва да сте разпознали.

— Не ги разпознах.

— Значи паметта ви е необикновено къса!

— Не, но и двамата бяхме ядосани и казахме, струва ми се, повече неща, отколкото мислехме. Обърнах много малко внимание на това, за което майка ми говореше.

Недоверчивото изсумтяване на мистър Филипс беше триумф на следователското изкуство. Той премина на въпроса за бележката.

— Представихте тази бележка в доста подходящ момент. Кажете ми, не виждате ли нещо познато в почерка на написаното?

— Не, не виждам.

— Не смятате ли, че забележително прилича на вашия почерк, само че грижливо изменен?

— Не, не мисля.

— Аз твърдя, че това е вашият собствен почерк!

— Не.

— Аз твърдя, че в желанието си да намерите алиби сте измислили някаква фиктивна и неправдоподобна среща и че сам сте написали бележката, за да я подкрепите!

— Не.

— Не е ли факт, че по времето, когато твърдите, че сте чакали на някакво отдалечено и безлюдно място, всъщност сте били в аптеката на село Стайлс Сейнт Мари, където сте купили стрихнин под името на Алфред Ингълторп?

— Не, това е лъжа.

— Аз твърдя, че облечен в костюм на мистър Ингълторп и с черна брада, подрязана като неговата, вие сте били там — и сте го подписали в регистъра!

— Това е абсолютно невярно.

— В такъв случай ще оставя забележителната прилика между почерка от бележката, регистъра и вашия собствен почерк на преценката на журито — каза мистър Филипс и седна на мястото с изражението на човек, изпълнил дълга си, но същевременно и ужасен от подобно предумишлено лъжесвидетелствуване.

Поради напредване на времето делото беше отложено до понеделник.

Забелязах, че Поаро изглежда много обезкуражен. Между очите му се бе настанила онази бръчка, която познавах твърде добре.

— Какво има, Поаро? — попитах го аз.

— А, mon ami, нещата отиват на зле, много на зле.

Независимо от всичко сърцето ми подскочи от радост. Явно съществуваше вероятност Джон Кавендиш да бъде оправдан.

Когато стигнахме дома, моят дребен приятел отклони поканата на Мари за чай.

— Не, благодаря, мадам. Ще се кача в стаята си.

Последвах го. Все още с намръщено изражение, той отиде до писалището и извади колода карти за пасианс. След това издърпа един стол до масата и за мое огромно учудване започна да строи къщички от карти!

Долната ми устна увисна неволно и той веднага каза:

— Не, mon ami, това не означава, че карам второто си детство! Просто успокоявам нервите си. Това занимание изисква точност на движенията. Прецизността на пръстите води до прецизност на мозъка. А сега ми е необходимо тъкмо това!

— Какво се е случило? — попитах аз.

Поаро тупна силно по масата и събори грижливо изградените постройки.

— Ето това, mon ami! Мога да строя къщи от карти на седем етажа, ала не мога — туп — да намеря — туп — тази последна брънка, за която ви говорих.

Не знаех какво да кажа, затова замълчах, а той започна отново бавно да строи къщичките си, говорейки на пресекулки, докато вършеше това: