Читать «Аферата в Стайлс» онлайн - страница 10
Агата Кристи
Признах се за виновен със смях на уста.
— Само ако знаехте колко лесно е да отровиш някого по погрешка, нямаше да се шегувате с това. Хайде да пием чай. Онзи шкаф е пълен с най-различни тайни. Не, Лорънс, това е шкафът с отровите. Големия шкаф там, точно той.
Пихме чай в бодро настроение, а след това помогнахме на Синтия да измие съдовете. Тъкмо оставяхме последната лъжичка, когато на вратата се почука. Лицата на Синтия и Нибс изведнъж се вкамениха в строги и сурови изражения.
— Влез — каза Синтия с остър и делови тон.
Появи се младичка и доста поуплашена санитарка и подаде някакво шише на Нибс, която я насочи с ръка към Синтия, изричайки енигматичните думи:
— В действителност можете да смятате, че днес не съм тук.
Синтия пое шишето и го огледа със строгостта на съдия.
— Трябвало е да се изпрати още сутринта.
— Сестрата много съжалява. Просто е забравила.
— Не е зле сестрата да прочита нарежданията на вратата от време на време.
От изражението на младичката санитарка разбрах, че не съществуваше и най-малката вероятност тя да поеме риска да предаде тези думи на ужасната „Сестра“.
— Което означава, че не може да се приготви преди утре сутринта — заключи Синтия.
— Няма ли някаква възможност да го получим тази вечер?
— Както добре знаете — великодушно каза Синтия — ние сме много заети, но ако ни остане малко време, ще го приготвим.
Санитарката се оттегли, а Синтия бързо взе една стъкленица от лавицата, напълни шишето и го постави отвън, на масичката до вратата.
Аз се разсмях.
— Трябва да се поддържа дисциплината, така ли?
— Точно така. Елате на нашата малка тераса. От нея можете да видите всички външни отделения.
Последвах Синтия и приятелката й навън и те ми показаха различните отделения. Лорънс не дойде, но след няколко минути Синтия го повика през рамото си да се присъедини към нас. После хвърля поглед към часовника си.
— Нямаме друга работа, нали, Нибс?
— Не.
— Чудесно. Значи можем да заключваме и да си вървим.
В онзи следобед видях Лорънс в съвсем друга светлина. В сравнение с Джон той беше личност, която много трудно се поддаваше на опознаване. Беше антипод на брат си в почти всяко отношение, необикновено свенлив и затворен. При все това поведението му излъчваше определено очарование и си помислих, че ако човек го опознае наистина добре, би могъл да изпита към него и по-дълбоки чувства. У Синтия също имаше определена смутеност, а и тя на свой ред се стесняваше от него. Но в онзи Следобед те и двамата бяха много весели и бъбреха помежду си като две деца.
Докато карахме през селото се сетих, че ми трябват няколко марки, затова спряхме пред пощата.
На излизане от сградата се сблъсках с дребно човече, което тъкмо връхлиташе навътре. Отдръпнах се, за да се извиня, когато внезапно, със силно възклицание, той ме сграбчи в прегръдките си и ме целуна сърдечно.
— Mon ami Хейстингс! — провикна се той. — Но това наистина е mon ami Хейстингс!
— Поаро! — възкликнах аз. Обърнах се към двуколката. — Това е много приятна среща за мен, мис Синтия. Това е моят стар приятел мосю Поаро, когото не съм виждал от години.