Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 177

— Благодаря — прошепна Лолър.

Но другата половина все още бе вътре. Лолър се помъчи да я извади с върха на скалпела. Съществото, изглежда, дори не бе забелязало, че е разполовено — продължаваше да се поклаща, едновременно зловещо и безгрижно. Лолър разбута хлъзгавите черва и се опита да го достигне. Стори му се, че го мярна в единия ъгъл на кухината и дори успя да го промуши, но имаше още и още. Прицели се и мушна отново. Този път, изглежда, попадна където трябваше. Измъкна навън гърчещите се останки и ги метна на палубата. Кинверсон чакаше на своя пост и ги смачка.

Вече всички се бяха смълчали.

Лолър се зае да затваря раната. Но отново долови вътре гърчене и спря.

Нима имаше още гадинки? Да. Още едничка — може би последната. Всъщност едва ли. Мартело изстена, размърда се, надигна се с неочаквана сила и седна на палубата. Лолър успя да дръпне скалпела навреме, преди да го е пробол. От раната се показа ново змийче, сетне още едно, поклащаха се в познатия зловещ танц; после едното се скри в корема на Мартело, зарови се някъде дълбоко в гръдния кош.

Лолър успя да примами другото, посече го през средата и го измъкна. Зачака онова, което бе изчезнало от полезрението му. Скоро го забеляза да пълзи върху окървавените вътрешности на Мартело. Но пак не беше последното. Под него се виждаха още, цяла виеща се топка, зловещо змийско котило, което си бе устроило пиршество. Колко ли още имаше вътре? Две? Три? Трийсет?

Вдигна глава. Делагард го гледаше втренчено. В очите му се четеше объркване и отвращение.

— Можеш ли да ги изкараш всичките?

— Невъзможно. Тялото му гъмжи от тях. Прояждат го целия. Мога да го нарежа на парченца и пак няма да постигна нищичко.

— Божичко — промърмори Делагард. — Колко още ще изкара така?

— Докато някоя от тях не стигне сърцето, предполагам. Няма да е още дълго.

— Как мислиш, той усеща ли нещо?

— Надявам се, че не — отвърна Лолър.

Агонията продължи още пет минути. Лолър никога не си бе давал сметка, че пет минути може да са толкова дълги. От време на време, когато се засегнеше някой нерв, Мартело подскачаше и започваше да се гърчи, веднъж дори изглеждаше, сякаш ще се изправи на палубата. Но накрая издаде тих стон, отпусна се и светлината в очите му изгасна.

— Свърши — каза Лолър. Чувстваше се безкрайно изморен, нямаше сили дори да скърби за изгубения другар.

Сигурно не бе имало никакъв шанс да го спаси. В тялото му имаше поне дузина змийчета, змиорки може би, дори повече, цяла гладна орда, нахлула през устата и ануса и заела се да разкъсва всичко, което й се изпречи на пътя. Лолър бе извадил девет, но други продължаваха да се спотайват в далака, черния дроб и бъбреците. И когато приключеха с тези деликатеси, имаше още много храна за лакомите им езичета. Никаква хирургична операция, колкото и сложна и бърза да бе, не би могла да го почисти навреме.

Неяна донесе платно и зави трупа. Кинверсон го вдигна и тръгна към перилата.

— Почакай — спря го Пиля. — Сложи това при него. Държеше в ръка вързопа с листа, който вероятно бе взела от каютата на Мартело. Прочутата поема. Мушна снопа смачкани хартии под платното и отново загърна трупа. Лолър понечи да възрази, но се отказа. Какъв смисъл? В края на краищата поемата си беше на Мартело.