Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 175

Отново дойде ред на Делагард и Кинверсон. Те се захванаха за работа с неистова енергия. Когато се качиха на борда, и двамата изглеждаха изтощени до смърт, но лицата им сияеха доволно.

— Хайде, докторе — подкани го Мартело. — Наш ред е.

Мартело, изглежда, бе решил да надмине дори Кинверсон. Докато Лолър въртеше с ритмични движения педалите, той се нахвърли върху растението сякаш беше някакъв древен отмъстителен бог. Тряс! Тряс! Тряс! Вдигаше стъргалото над главата си и го стоварваше с две ръце, забиваше го надълбоко. Тряс! Тряс! Огромни парчета от престилката се чупеха и падаха във водата. Тряс! Всеки удар бе по-силен от предишния. Лолър с мъка задържаше лодката в хоризонтално положение. Тряс! Тряс!

И тогава Мартело се изправи повече, отколкото когато и да било, и стовари стъргалото с ужасяваща сила. Успя да откърши гигантски къс и да очисти огромен участък от корпуса на „Кралицата“. Но парчето, изглежда, се отдели по-лесно, отколкото Мартело бе очаквал, защото той първо изгуби равновесие и после изпусна дръжката. Протегна трескаво ръце към стъргалото, не успя да го улови, полетя след него и цопна във водата.

Без да престава да върти педалите, Лолър се наведе и се опита да му подаде ръка. Мартело беше само на няколко метра от лодката и пляскаше като пощурял. Но или не виждаше протегнатата ръка, или бе твърде изплашен, за да осъзнае какво трябва да направи.

— Плувай към мен! — извика Лолър. — Насам, Лео! Насам!

Мартело продължаваше да пляска и да подскача. Очите му бяха изцъклени от ужас. Изведнъж той замръзна, сякаш бе прободен с нож. След това започна да се тресе конвулсивно.

Кранът вече бе спуснат над водата. Кинверсон бе увиснал на края му.

— По-ниско — нареди той. — Още малко. Така. Наляво. Добре. Добре.

Улови пляскащия Мартело под мишниците и го измъкна, сякаш бе малко дете.

— Твой ред е, докторе — извика Кинверсон.

— Не можеш да ни вдигнеш и двамата!

— Хайде. Насам.

И обгърна с другата си ръка Лолър през кръста.

Кранът се издигна, люшна се над перилата и се спусна към палубата. Лолър се освободи от прегръдката на Кинверсон, олюля се, препъна се и падна на колене. Съндайра стигна първа до него и му помогна да се изправи.

Мартело, с подгизнали дрехи, от които се стичаше вода, лежеше неподвижно на палубата.

— Назад — нареди Лолър и махна на Кинверсон. — Ти също, Гейб.

— Докторе, трябва да изпомпаме водата от дробовете му.

— Не водата ме тревожи. Назад, Гейб. — Лолър се обърна към Съндайра. — Нали знаеш къде си държа чантата с инструментите? Скалпелите и другите неща. Донеси я.

Коленичи до Мартело и разтвори ризата на гърдите му. Поетът дишаше, но не беше в съзнание. Очите му бяха ококорени, изцъклени и незрящи. От време на време устата му се изкривяваше в изплашена болезнена гримаса и цялото му тяло се извиваше, като че ли през него преминаваше силен електрически ток. Сетне се отпускаше отново.

Лолър сложи ръка на корема му и натисна. Почувства движение отдолу — треперене, странно гърчене под дебелата мускулна стена.