Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 174
Робърт Силвърбърг
— Разбира се. Защо не?
Двамата се настаниха в една от лодките. Застанал на скрипеца, Мартело я повдигна нагоре, прехвърли я през перилата и я спусна на вода.
От Делагард се очакваше да върти педалите достатъчно бързо, за да може лодката да остане на повърхността и същевременно Кинверсон да стърже спокойно паразитния растеж по корпуса. Отначало не беше никак лесно. Кинверсон размахваше стъргалото и все не успяваше да заеме подходяща поза. В края на краищата му хванаха цаката. Делагард натискаше педалите, а Кинверсон стържеше. Когато се умори, си смениха местата.
— Е, добре, следващата смяна — провикна се отдолу Делагард. Изглеждаше изтощен, съвсем естествено, след като бе работил с обичайния си фанатичен плам. — Още двама доброволци! Лео, счу ли ми се, или наистина каза, че ще поемеш втората смяна? А ти също, Лолър?
Пиля Браун беше на скрипеца, докато лодката се спускаше надолу. Морето беше сравнително спокойно, но въпреки това малката лодка подскачаше заплашително. Лолър се страхуваше да не падне зад борда при някоя по-силна вълна. Когато погледна надолу, видя отделни израстъци от паразитното растение да се люшкат във водата, под ръба на твърдата престилка. Всеки път, когато вълните ги блъскаха в борда, някои от тях се раздвижваха и полепваха по дъските.
Освен това водата гъмжеше от безброй дребни животинки с гъвкави гърчещи се телца — червеи, малки змии или змиорки. Бяха невероятно чевръсти и бързи. Навярно се надяваха да им падне нещо за ядене.
Престилката оказваше упорита съпротива. Лолър трябваше да улови здраво стъргалото и да го тегли надолу с две ръце. Най-често острието се отместваше настрана, без да остави каквато и да било диря. На няколко пъти едва не го изпусна.
— Ей! — провикна се отгоре Делагард. — Нямаме резервни инструменти, да знаеш!
Лолър откри, че ако завърти леко острието и захване престилката с единия ръб, резултатът е по-добър. Парче по парче твърдата престилка се отделяше от корпуса. Лолър улови ритъма и се стараеше да го поддържа, нанасяше равномерни коси удари. Тялото му бе плувнало в пот. Ръцете и особено китките го боляха неистово. Сърцето му туптеше.
— Стига толкова — каза той. — Твой ред е, Лео.
За разлика от него, Мартело изглеждаше неуморен. Сечеше, подкастряше и стържеше израстъците с такава енергия, че Лолър се почувства засрамен. Смяташе, че си е свършил добре работата, а само през първите пет минути Мартело почисти по-голяма площ, отколкото Лолър за цялото време на смяната си. Навярно дори в този момент Мартело продължаваше да работи над своя епос, нашепвайки мислено някоя подобна строфа:
След тях слязоха Оньос Фелк и Лиз Никлаус. После дойде ред на Неяна и Съндайра, накрая на Пиля и Гаркид.
— Проклетото нещо расте по-бързо, отколкото го подкастряме — оплака се ядно Делагард.
Но въпреки това имаше известен напредък. Вече липсваха доста парчета от престилката. На някои места бе почистена до подлежащия слой от морски пръсти.
