Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 172

— Знаеш ли, изведнъж се извъди голям телепат. Нямах представа, че владееш подобни способности.

— Не ми се прави на умник. Права ли съм, или не?

— Виж, Съндайра…

— Това е, нали? — Тонът й, досега твърд, внезапно се смекчи и тя го погледна с изненадваща нежност. — Вал, да ти призная ли, че аз също се отвращавам при мисълта, че този мъж е бил вътре в мен? Имаш ли представа колко упорито се опитвах да го измия от себе си след това? Но това не е твой проблем. Нямаш право да ми се сърдиш само защото някаква чуждоземна гадост се лепна за кораба и ни накара да извършим неща, които не бихме направили дори насън. — В очите й отново се появиха ядни пламъчета. — Добре де, ако не е заради Делагард, тогава каква е причината? Кажи ми.

Лолър отвърна с глас, треперещ от срам:

— Хубаво, признавам, заради Делагард е.

— О, Вал…

— Съжалявам.

— Наистина ли?

— Но знаеш ли, нямах представа какво ме измъчва, докато не го хвърли право в лицето ми. Да, сега разбирам, че ме е ядяло подсъзнателно през цялото това време. Като си представя само как ръката му се плъзва между краката ти. Как устните му смучат зърната ти. — Лолър стисна очи. — Ти не си виновна, разбира се. Държа се като глупав и неопитен юноша.

— Прав си за всичко. Наистина се държиш глупаво. Но нека те уверя, че при нормални обстоятелства не бих допуснала Делагард на милиони светлинни години от себе си. Дори и да е последният мъж в цялата галактика.

Лолър се засмя.

— Дяволът те накара.

— Полипът.

— Все същото.

— Както кажеш. След като не сме го направили съзнателно, все едно не се е случвало. Ще се опитам да го прогоня от съзнанието си, ти също. Обичам те, Вал.

Той я погледна изненадано и смутено. Това бяха думи, които никой от двамата не бе произнасял досега. Дори не си представяше, че ще ги чуе от нея някога. Не помнеше кога за последен път някой му ги бе казвал.

Сега какво? Трябваше ли да отвърне със същото? Тя се усмихваше. Но не очакваше да каже каквото и да било. Твърде добре го познаваше.

— Ела тук, докторе — рече. — Искам да ме прегледаш по-подробно.

Лолър погледна да провери дали вратата на лазарета е залостена. След това се приближи към нея.

— Да не ми спукаш мехурите — предупреди го тя.

5.

Огромни перископи се подаваха от морето, лъскави стебла с височина двайсетина метра, завършващи с петостенни синкави многоъгълници. В продължение на много часове разглеждаха кораба от разстояние половин километър с хладни нетрепващи погледи. Нямаше съмнение, че това са зрителни органи върху дълги и дебели пипала. Но какво се криеше отдолу?

Перископите се скриха под водата и не се показаха повече. След тях дойдоха зейнали усти, гигантски морски създания, подобни на тези в Родното море, но с много по-впечатляващи размери — във всеки случай бяха достатъчно големи, за да погълнат „Кралицата на Хидрос“ наведнъж. За щастие останаха на разстояние, само озаряваха денем и нощем морската вода с бледозелено сияние. Досега не бяха известни случаи на нападение над кораби от устите, но тези обитаваха Пустото море и следователно можеше да се държат различно. Черните дупки на зейналите им пасти бяха страховита гледка.