Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 150

— Апаратът ти е повреден.

— Свързах се с островите. Говорих с Кентръп. С Кагерам. Вълната е била наистина страховита, Нид. Наистина.

— Но моите кораби…

— Нищичко.

— Моите кораби, Даг!

Делагард обезумя. Втурна се към Тарп, сякаш искаше да го удуши, че му носи такива новини. Кинверсон обаче го спря.

— Слизай долу! — нареди разтрепераният Делагард на Даг. — Продължавай да ги търсиш.

— Безполезно е.

— Моите кораби! Това са моите кораби! — Делагард се изтръгна от ръцете на Кинверсон и изтича при перилата. За един кратък миг Лолър си помисли, че ще се хвърли във вълните. Но Делагард просто искаше да удари някого. Стисна юмруци и заудря перилата, толкова силно, че една от летвите се счупи. — Моите кораби! — хлипаше Делагард.

Едва сега до съзнанието на Лолър достигна смисълът на ставащото. Корабите, да. С всичките хора на тях. Той се обърна към Съндайра и съзря съчувствие в погледа й. Тя знаеше каква болка изпитва. Но как бе възможно да го разбира? Те всичките й бяха чужди, до един. За него тези хора бяха миналото, досегашният живот, такъв какъвто е бил, за добро и лошо. Нико Талхейм, баща му Сандор, Бамбър Кадрел, Суейнърови, Танаминдови, Брондо, нещастните Сестри, Волкин, Янез, Стайвол, всичките, които олицетворяваха детството му, юношеските години, зрялата възраст. Обитателите на всички негови спомени — изчезнали безвъзвратно. Нима тя можеше да го проумее? Та тя не беше част от отдавна основаната им колония! Беше напуснала своя остров още като малка и бе пътувала по широкия свят, без да поглежда назад. Не можеше да знае какво е да изгубиш всичко, което си имал.

— Вал… — почна тя тихо.

— Остави ме, моля те.

— Ако мога да ти помогна с нещо…

— Не можеш — отряза я той.

Мракът се спускаше отново. Но този път Хидроският кръст беше увиснал под странен ъгъл, някак накриво, от югозапад на североизток. Не полъхваше никакъв ветрец. „Кралицата на Хидрос“ се поклащаше лекичко в спокойното море. Всички бяха на палубата. Никой не си бе направил труда да вдига платната, макар че от бурята бяха изминали часове. Всъщност какъв смисъл от платна в това абсолютно безветрие?

— И къде според теб сме сега? — обърна се Делагард към Оньос Фелк.

— На око ли да преценя, или да извадя инструментите?

— Кажи какво смяташ, Оньос.

— В Пустото море.

— Това и сам го зная. Дай ми координати.

— Да ти приличам на магьосник?

— Не. Приличаш ми на глупак. Поне ми кажи дължината. Погледни шибания Кръст.

— Много добре го виждам — отвърна раздразнено Фелк. — И той ми казва, че сме на юг от екватора и много по на запад, отколкото преди да ни докопа Вълната. За по-добра преценка трябва да сляза долу за инструментите.

— По на запад? — повтори Делагард.

— Много по на запад. Наистина здравата се повозихме.

— Иди си вземи инструментите.

Фелк изгуби доста време, докато се ориентира в бъркотията под палубата, но накрая се появи, нарамил примитивните си устройства, които вероятно биха накарали всеки моряк на Земята през шестнайсети век да се подсмихне подигравателно. Захвана се тихо за работа, мърмореше си нещо под нос. Засече позицията на Кръста, помисли малко, завъртя учудено глава и направи ново замерване. Накрая обяви, без да поглежда Делагард в очите: