Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 149

Един от люковете бе отворен и през него нахлуваше светлина. Ръка за ръка излязоха на открито.

Корабът плуваше насред морето, сякаш не се бе случило нищо. Палубата бе мокра и лъщеше — Лолър никога не я бе виждал толкова чиста: сякаш милиони трудолюбиви ръце я бяха търкали милиони години. Щурвалът, компасът, квартердекът, мостикът — всичко си беше на мястото. Дори мачтите, колкото и да не беше за вярване, си стърчаха, макар че предната бе изгубила една от реите си.

Кинверсон вече беше на кърмата, а Делагард стърчеше на носа, неподвижен, разкрачен широко, все още под впечатленията на преживяното. Изглеждаше така, сякаш е пуснал корени в палубата, като че ли бе стоял на това място през цялото време, докато Вълната ги бе подмятала. Встрани от него, на десния борд, Оньос Фелк бе застанал по същия начин.

Един по един и другите подаваха глави от трюма — Неяна Голджоз, Дан Хендърс, Лео Мартело, Пиля Браун. След тях Лиз Никлаус, Гаркид — той май накуцваше, и отец Куилан. Пристъпваха предпазливо като сомнамбули и протягаха ръце, като че ли искаха да се уверят пипнешком, че корабът е невредим — докосваха мачтите, перилата, покрива на предната надстройка. Само Даг Тарп Не се виждаше никакъв. Лолър предположи, че е останал в радиорубката, за да се свърже с останалите кораби.

Останалите кораби? Нито един не се виждаше чак до хоризонта.

— Какво невероятно спокойствие — тихо каза Съндайра.

— Да, наистина. И пустош.

Навярно така е изглеждал светът в първия ден на Сътворението. Докъдето стигаше поглед — само плоско гладко море, синьо-зелено и спокойно, без вълни и зайчета — огромно гладко езеро. С преминаването си Вълната го бе лишила от всякаква енергия.

Небето бе сиво, самотно облаче се рееше далече на запад, където слънцето вече залязваше. Бледа светлина струеше зад хоризонта. От бурята, предхождала появата на Вълната, нямаше и следа.

А корабите? Другите кораби?

Лолър се огледа. Търсеше върху водата признаци за корабокрушение — строшени дъски, парчета от разкъсани платна, дрехи, дори плаващи със сетни сили моряци. Но не видя нищо. Веднъж вече, след онази тридневна буря, бе виждал такова море — без други кораби. Но тогава флотът бе разпилян от ветровете и им бяха нужни само броени часове, за да се съберат. Страхуваше се, че този път ще е различно.

— Ето го и Даг — подхвърли Съндайра. — Боже мили, виж му само физиономията!

Тарп тъкмо се подаваше от задния люк, бледен, с увиснали безпомощно ръце, обезсърчен. Делагард се отърси от вцепенението си, обърна се и му подвикна:

— Е? Какво става?

— Нищо. Нямам новини. — Говореше с едва доловим шепот. — Нито звук. Опитвах безкрайно много пъти. Обади се, „Богиньо“, викам „Звезда“, чуваш ли ме, „Луна“, „Кръст“. Говори „Кралица“. Обадете се, обадете се. — Тръсна глава. — И нито звук. Никакъв отговор.

Лицето на Делагард посивя.

— Нито един?

— Нито един, Нид. Никакъв отговор. Не зная къде са.