Читать «Лицето над водата» онлайн - страница 152

На сутринта след Вълната по лицето на Лиз имаше пресни синини.

— Нищо не съм му казала — оплака се тя на Лолър, докато той почистваше раните. — Изведнъж побесня и започна да ме блъска.

— Случвало ли се е преди?

— Не и по този начин. Съвсем е обезумял. Може би си е помислил, че ще му кажа нещо, което няма да му се понрави. Лицето, Лицето, Лицето — само това му е в главата. Говори за него дори насън. Обсъжда някакви сделки, заплашва конкуренти, обещава чудеса, знам ли го?

Едрата Лиз изглеждаше смазана и изплашена, като че ли Делагард бе изсмукал жизнените й сили.

— Колкото по-дълго живея с него, толкова повече ме плаши. За вас той е просто един богат корабовладелец, който се интересува само от пари, пиячка и жени. Но ако надзърнеш в душата му, ще видиш вътре хиляди дяволи.

— Дяволи?

— Дяволи, видения, фантазии. Знам ли? Мисли си, че на онзи голям остров ще стане император, може би дори бог, че всички ще му се подчиняват, не само ние, но и останалите колонии, дори и хрилестите. Хората от другите светове. Знаеш ли, че иска да построи космопорт?

— Да — отвърна Лолър. — Той ми каза.

— И ще го направи. Той винаги получава, каквото иска. Никога не се успокоява, никога не се предава. Мисли дори насън. Сериозно ти казвам. — Вдигна ръка и докосна синината на скулата си. — Ще се опиташ ли да го спреш?

— Не съм сигурен, че ще успея.

— Трябва да внимаваш. Много. Може да те убие, ако му се изпречиш на пътя. Дори теб, докторе. Ще те утрепе като подскачаща по палубата отровна риба.

Пустото море напълно оправдаваше името си — никакви острови и коралови рифове, нито дори бури или облаци в небето. Горещо оранжево слънце, сияещо над равната синьо-зелена шир. Хоризонтът изглеждаше на милиони километри. Вятърът едва полъхваше. Приливните вълни идваха рядко и бяха слаби, само кротки гънки върху повърхността. Корабът ги преодоляваше без видимо усилие.

Морските обитатели също се бяха разредили. Куките на Кинверсон оставаха недокоснати, Гаркид вадеше празни мрежи. Нямаше дори водорасли. От време на време покрай кораба минаваше самотен сребрист пасаж риби или в далечината се мяркаха по-едри същества, но нямаше нищо, което да могат да уловят. Хранителните им запаси, състоящи се единствено от изсушени водорасли и риба, се топяха бързо. Делагард въведе дажби, смаляваше ги всеки ден. Над кораба надвисна опасността от глад. И от жажда, тъй като така и не бяха успели да изкарат на борда кофите в бурята преди Вълната. Сега, под вечно безоблачното небе, нивото на прясната вода в делвите се смаляваше неумолимо.

Лолър помоли Оньос Фелк да му покаже на картата къде се намират. Както винаги трудно разбираем, когато ставаше въпрос за любимата му наука, картографът посочи една точка на картата далеч навътре в Пустото море, почти по средата на разстоянието между екватора и предполагаемото разположение на Лицето над водата.

— Възможно ли е това? — попита Лолър. — Да сме стигнали толкова далече?

— Вълната се движи с невероятна скорост. Пътувахме с нея цял ден. Истинско чудо е, че корабът не се разпадна.