Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 56
Пол Дохърти
— И какво ще дадете в замяна? — мастър Реджиналд се приближи и сгълча кучетата да мълчат.
Хорхаунд стисна кривака си:
— Нищо нямаме — подвикна той. — Даже осоленото ни месо се развали. Мастър Реджиналд — изскимтя той, — трябват ни месо и хляб. Ще ти се отплатя през пролетта.
Той се приближи. Толкова беше гладен, че чак се ядоса. Килерът и кухнята на мастър Реджиналд бяха пълни с хубаво месо, пайове със златиста коричка, крехко свинско, гъски, пилета и разни други вкусотии. Гладът го правеше дързък. Мина през настлания с камъни двор, като размахваше сопата си, а ханджията вдигна арбалета.
— Дай ни малко храна — повтори разбойникът — и ще те оставим на мира.
Откъм странноприемницата се чу вик на непознат език.
— Имаш посетители ли? — попита Хорхаунд. Ханджията усети заплахата в гласа му. — Е, те ще пътуват, а пък ние сме склонни да им осигурим безпрепятствено минаване.
Мастър Реджиналд не осъзнаваше колко слаб и изтощен е разбойникът. Гласът се чу отново и този път той неохотно им посочи с глава топлата осветена кухня. Хорхаунд изръмжа от удоволствие. Милкуърт и Ангелика само стояха, зяпнали разпръснатите по готварските маси парчета месо, кошниците с ръжен хляб и малките самуни с бял хляб, току-що извадени от фурните от двете страни на голямото огнище. Хорхаунд се огледа наоколо. Светлината на свещите искреше по излъсканите купи и тави и в този момент Хорхаунд взе решение. Беше се уморил от гората, това беше последната му зима, прекарана в спотайване между дърветата. Окрилен от възможността за промяна, той прекоси стаята и се загледа в притворената врата на кръчмата. Петимата чужденци седяха около една маса. Мастър Реджиналд, чието и без друго червендалесто лице бе съвсем почервеняло от гняв, го съпроводи. Донесоха кожена торба и бързо я напълниха с остатъци от месо и твърд ръжен хляб, после я тикнаха в ръцете на Хорхаунд. Ханджията им позволи да вземат един от пресните самуни и резен сирене, преди да отвори задната врата и с жест ги помоли да си вървят. На излизане, ханджията стисна Хорхаунд за рамото.
— Но запомни — предупреди го ханджията, — не искам гостите ми да имат неприятности по горските пътеки и напролет искам да ми се издължиш.
Хорхаунд и двамата му другари с радост се съгласиха. Прекосиха двора, прехвърлиха стената и клекнаха за малко в мразовития мрак, за да се поздравят за добрия си късмет.
— Чудя се защо стана така?
Червендалестото обветрено лице на Милкуърт се изкриви недоверчиво. Клекна тъй близо до Хорхаунд, че той можеше да усети дъха на развалените му зъби и непоносимата смрад от мръсните му парцаливи дрехи.
— Мастър Реджиналд искаше да ни пропъди — прошепна Ангелика. — Не ни искаше там! Не искаше да тормозим онези търговци, които сигурно му плащат добре.
Вече в студената нощ, Хорхаунд бе още по-подозрителен. Ханджията не се славеше с великодушие, момчетата от кухнята му бяха разправяли, че биел прислужничките. Чужденците сигурно плащаха добре и мастър Реджиналд не искаше никакви неприятности. Хорхаунд се загледа в черното небе, а снежинките отново намокриха лицето му.