Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 4

— Той наистина си прекарва добре — прошепна Ъфорд.

— Сложи си маската!

Ъфорд побърза да се подчини, въпреки че не я харесваше. Предполагаше се, че е на лисица. Бе уловил отражението си в излъскана месингова кана и беше решил, че маската твърде много прилича на истинска. Същото се отнасяше и за тази на Болингбрук — зловеща животинска маска с полегати очи, свирепа муцуна и извити рога от двете страни.

— Толкова е горещо — промърмори Ъфорд. — Потен съм като свиня.

Болингбрук го сграбчи за лакътя и го поведе надолу в галерията към малка пейка под прозореца. Покачи се, отвори резето и свали маската си, подканвайки Ъфорд да стори същото. Двамата постояха малко така, наслаждавайки се на хладния нощен въздух.

— Той ще дойде ли?

— Дано дойде — Болингбрук извърна лице от прозореца. Беше бледен и изпит, под хлътналите му очи имаше сенки, а под ниско подстриганата пясъчноруса коса широкото му чело лъщеше от пот.

Ъфорд се сви от страх и се хвана за корема. Не биваше да пие толкова много вино, но както беше казал Болингбрук, трябваше да се впишат в духа на вечерта. Преподавателите в университета бяха организирали празненство, за да отпразнуват началото на семестъра — да ядат, пият и да се повеселят, преди да се завърнат към строгостта на учението.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? — прошепна Ъфорд.

— Всички долу са пияни като прасета. Магистър Тибо се е отдал на удоволствия, а останалите не могат да различат Алфа от Омега.

Ъфорд тихо се подсмихна. Болингбрук, ученият, винаги готов да се изперчи със знанията си в най-неподходящите моменти.

— Най-добре да тръгваме.

Ъфорд чу сигнала — звънът на камбаните от близката църква, отбелязващ часа на вечернята. Сложи си маската и последва Болингбрук в галерията. Поспряха се на върха на стълбите.

— Внимавай — настойчиво помоли Болингбрук.

Слязоха по дървеното стълбище до втората галерия. Минаваха покрай стаи, от които ясно се чуваха звуците на любовта, сетне се спуснаха по стълбище от другата страна, през настлан с каменни плочи коридор — тъмен, но сладостно ухаещ на разлято вино, и влязоха в така наречената Голяма зала на магистър Тибо. Дългото помещение с дървена ламперия изглеждаше променено заради тазвечерното празненство. Грубите маси от двете страни бяха отрупани с остатъци от храна, локви вино, ейл и бира. Чаши, бокали, стакани и подноси бяха разпръснати наоколо и отразяваха блясъка на множество свещи и факли, които осветяваха стаята, но и осигуряваха достатъчно дълбоки сенки за желаещите да продължат удоволствията си насаме. Пейките бяха избутани назад. Гостите на магистър Тибо стояха в кръг и наблюдаваха как трите млади жени с маслинена кожа и гарвановочерни коси, облечени в разноцветни пъстри дрипи, танцуват и се въртят в ритъма на кастанетите и звънтенето на малки сребърни звънчета. Циганките се движеха под разпалващата свирня на музикантите, а те пък следваха такта, подаван от малкото момче с тамбур, голям почти колкото него, с който сечеше ритъма и забързваше стъпката. Повечето от зрителите бяха пияни. Щом Ъфорд и Болингбрук влязоха, един се отдели от кръга и се заклатушка към сенките, за да повърне, като риташе настрани големите хрътки, които обикаляха залата и скачаха по масите в търсене на останки от храна.