Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 157

Корбет се вгледа в този състрадателен свещеник със загрубяло селско лице, сега небръснато, със зачервени очи, и осъзна колко проницателен човек има пред себе си. Само някой случаен поглед, някое движение на устните доказваха старата поговорка, че тихите води са най-дълбоки. Корбет стъпи на най-долното стъпало към входа на църквата.

— Дойдох да ти благодаря, отче — внезапно той се засмя. — И да те поздравя за бързото възстановяване. Когато последния път дойдох тук, ти ни предупреди, нали? Беше усетил миризмата на готвено, както и аз. И кой беден свещеник ще захвърли здрава медна купа на боклука до страничната врата?

— Надявах се да я видиш — отец Матю наведе глава. — Бог ми е свидетел, сър Хю, нямах избор. Бяха във всяка стая на къщата и държаха заложниците в църквата, бяха свирепи като дяволски изчадия. Мислех, че никога няма да срещна въплъщението на дявола! Адът трябва да е празен, защото всичките му демони са дошли в Корф.

— Как избягахте?

— Дълга история — отец Матю се усмихна. Корбет забеляза колко чисти и равни са зъбите му и че парцаливите черни ръкавици не могат да скрият изящните му дълги пръсти. — Пиратите си тръгваха, нетърпеливи да вършат нови злини. Аз просто избягах в църквата и залостих вратата. Благодаря на Бога, че успях, защото, ако не го бях сторил, съм сигурен, че щяха да прережат както моето гърло, така гърлата на останалите хора, които бяха довели.

— А къде са те сега? — попита Ранулф.

— О, разотидоха се по къщите си. Дадох им каквото можах — отец Матю понечи да се обърне.

— Йоане?

Отец Матю се завъртя и ако не държеше толкова здраво съда за светената вода, щеше да я изтърве. Той зяпна срещу Корбет.

— Аз, аз не…

— Ти не си свещеник — каза тихо Корбет. — Ти си учен, който се преструва на свещеник. Истинското ти име е Йоан. Преди много години, в един друг свят, ти си бил ученик, близък приятел и личен вестоносец на францисканския монах Роджър Бейкън, учен от Оксфорд и Париж.

— Аз, аз не знам… — Отец Матю бе така пребледнял, че Корбет се втурна по стълбите и го подхвана за рамото.

— Мисля, че е най-добре да влезеш в църквата, където си се крил толкова време.

Свещеникът не се възпротиви и Корбет го поведе в тъмния неф, в който все още си личаха следите от пребиваването на пиратите. Столчета и пейки бяха преобърнати, до кръщелния купел имаше купчина тор. Подът беше зацапан, два очукани съда лежаха точно под еркерния прозорец и улавяха слабата светлина, проникваща през него.

Ранулф дръпна назад качулката си и разсеяно се прекръсти. Изявлението на Корбет го свари неподготвен. Беше му трудно да приеме, че един прочут оксфордски учен ще се крие в такава бедняшка църква. Да, старият господар Кисела физиономия си имаше своите тайни, па ако ще кралят да не разрешава на дясната си ръка да знае какво прави лявата. Корбет беше още по-потаен. Свещеникът не беше на себе си, трепереше толкова силно, че Ранулф трябваше да изтръгне светената вода от ръцете му и да го накара да седне на малкия стол с висока облегалка под прозореца. Корбет приседна на ниско столче срещу него.