Читать «Смъртта на магьосника» онлайн - страница 128

Разбойникът Хорхаунд беше готов да приеме кралската милост. Беше му студено, беше гладен и искаше да се освободи от коварната власт на гората. Беше живял твърде дълго между дърветата, така че не го тревожеха мисли за зли духове и елфи. Отец Матю говореше веднъж за разни тайнствени създания, «Повелителите на въздуха». Хорхаунд наистина вярваше в тези създания, които не можеше да види, но които се прокрадваха между клоните и се взираха злобно в него. Те бяха отговорни за мразовитата тъма, коварните шубраци и липсата на дивеч, с който да напълни стомаха си и да стопли кръвта си. Те се криеха зад зловеща стена от мълчание и надничаха към него, радвайки се на безбройните му несполуки. Хорхаунд бе наистина уморен. Искаше да напусне пещерата и бе убедил останалите от бандата да го последват. Всички бяха съгласни, дори Хемлок отказа да се върне в гората и сега се надяваше да получи опрощение. Хорхаунд бе уточнил часа с червенокосия кралски служител. След два дни щеше да си топли краката пред огъня в замъка.

Хорхаунд беше изчистил пещерите, изровил няколкото си дребни монети и поставил груби дървени кръстове над мъртвите, както и няколко вечнозелени растения на гроба на бедния Фоксглъв. Стоеше край огъня пред пещерата и изгаряше малкото им жалки притежания — все неща, от които не се нуждаеха или не можеха да вземат.

— Скоро ще потеглим — извика той през рамо.

Бяха решили да отидат до «Сейнт Питър», където щяха да изчакат червенокосия да донесе още храна. Може би щяха да могат да се приютят и потърсят на убежище на осветената земя на гробището, а може би дори в църквата? Димът от огъня се издигна нагоре, докато Хорхаунд кроеше планове. Все още се плашеше от отец Матю и странните му прахчета, но това си беше работа на свещеника.

— Мислиш ли, че ще ни помогне? — Милкуърт се приближи до Хорхаунд.

— Надявам се — отвърна Хорхаунд.

— Ама последния път отказа.

— Отказа, защото беше болен.

— Ами какво ще стане, ако още е болен.

— О, я стига! — озъби се Хорхаунд.

Спомни си как събра кураж да се приближи до свещеника, но отец Матю беше отворил прозореца и беше извикал, че нищо не може да направи. Ханджията Реджиналд също не беше никак гостоприемен. Беше срещнал Хорхаунд близо до портата на двора и зачервен, го беше отпратил с проклятия. Хорхаунд беше станал подозрителен, бе изслушал много внимателно Хемлок, който му разправяше за странниците в гората. Той въздъхна: такава си беше гората — винаги коварна, винаги опасна.

— Да тръгваме. Трябва да благодарим на онези, които ни помогнаха.

Оставиха огъня да доизгори и напуснаха полянката, вървейки плътно един зад друг — дузина прегърбени фигури, мъже и жени, заклели се да напуснат гората завинаги. Хорхаунд ги водеше през онова, което наричаше «Полята на ада», покрай странно разкривени дървета с оголени клони. Всичките му тайни белези и знаци бяха изчезнали под ледовитата белота. Понякога дърветата отстъпваха място на малки сечища. Хорхаунд прецени, че е добре да се движат северно от църквата, замъка и странноприемницата, дълбоко сред дърветата, за да бъдат в безопасност, но не и твърде далеч, за да има откъде да потърсят помощ, ако се наложи. Разбойникът продължи напред, като се опитваше да не забелязва как студът прониква през ботушите му и как грубо одяланият арбалет, преметнат през гърба, го блъска в рамото. Той стисна ножа, пъхнат в колан на кръста му, и продължи да се влачи напред, ослушвайки се в тишината. Тук-там се различаваха следи на животни. Хорхаунд мразеше снега. През пролетта и лятото винаги можеш да познаеш дали някой е минавал, но снегът все валеше, закриваше всички следи и стъпки, и правеше живота още по-труден. Дълбоко сред дърветата мрачно забуха бухал. Хорхаунд спря. Не беше ли това лоша поличба? Наистина, денят си отиваше, но все още не беше тъмно — защо тогава бухалът вече е излязъл на лов?