Читать «Защото те обичам» онлайн - страница 6
Сандра Браун
Костеливото лице, надвесено над нея, беше едновременно упорито и добро. Малцина биха победили в евентуалния си сблъсък с него, но и малцина биха изпитали грубост от него. Рядката й, някога кестенява, а сега добила мишосив цвят коса, беше опъната в мършаво кокче на тила. Беше едра жена с огромна гръд, провиснала чак до широкия й кръст. Носеше чиста, но избеляла памучна рокля. Кожата й беше набраздена от мрежа тънки бръчици, което контрастираше на момичешки розовите й бузи. Сякаш Господ, виждайки творението си, го е счел за твърде грубо и благосклонно е докоснал с четка тези бузи, за да смекчи с розовото острите черти.
— Хапна ли си добре? — Момичето кимна. Жената остави настрана металната купа. — Бих искала да знам името ти — изрече тя с внезапно смекчен глас, сякаш съзнавайки, че въпросът й може да не се посрещне добре.
— Лидия.
Гъстите вежди се извиха в ням въпрос.
— Хубаво е, но нямаш ли и друго име? Къде са близките ти?
Лидия извърна глава. Представи си лицето на майка си, такова, каквото го помнеше най-ранно детство; красива и млада, а не бледото и изнемощяло лице на умиращата в отчаяние жена.
— Само Лидия — повтори тихо. — Сама съм, нямам роднини.
Възрастната жена преглътна отговора. Тя взе ръката й в своята и я леко я разтърси. Изчака светлокафявите очи на младата жена да се обърнат към нея и възрази меко:
— Ти роди дете, Лидия. Къде е твоят съпруг?
— Умря.
— Ах, колко жалко.
— Не. Щастлива съм, че умря.
Жената бе объркана, но достатъчно учтива и разтревожена за състоянието на момичето, за да продължава с въпросите си.
— Какво правеше сама в гората? Закъде се беше запътила?
Лидия безразлично сви рамене.
— Наникъде. Исках да умра.
— Боже господи! Няма да ти дам да умреш. Още си много млада и хубава, за да умреш — мисис Лангстън издърпа грубо одеялото над крехкото тяло, за да прикрие внезапното състрадание, което я беше обзело.
Външният вид на момичето наистина предизвикваше състрадание. Трагедията беше оставила отпечатъка си по цялото й лице, бледо и изнемощяло под слабата светлина на фенера.
— Мъжът ми и аз погребахме момченцето ти в гората.
Лидия притвори очи. Момченце. А тя дори не беше забелязала това.
— Можем да изостанем малко зад кервана, за да се върнем до гробчето му, ако искаш.
Лидия яростно разтърси глава.
— Не! Не искам да го виждам! — изпод ресниците й блеснаха сълзи.
Възрастната жена я погали по ръката.
— Знам какво изпитваш, Лидия. Родих седем деца, но две от тях погребах. Това е най-жестоката участ, която може да споходи една жена.
— Сега си поспи още. Страх ме е, че ще те втресе, дето си лежала в дъжда. Ще поседя при теб.
Лидия вдигна поглед към състрадателното й лице. Още не можеше да се усмихва, но чертите й се смекчиха от признателност.
— Благодаря.
— Ще имаш достатъчно време да ми се отблагодариш, когато се оправиш.
— Не мога да остана с вас. Трябва да… тръгвам.
— Имаш още доста време, докато стъпиш на краката си. Можеш да останеш с нас дотогава, докато желаеш. А ако искаш, можеш да продължиш с нас до Тексас.
