Читать «Защото те обичам» онлайн - страница 5

Беше увил плацентата заедно с изстиналото телце на мъртвороденото в стегнат вързоп.

— Погреби го. Съмнявам се тя дали ще има сили да отиде до гробчето поне още няколко дни. Отбележи мястото, защото после може да поиска да го види.

— Ще поставя един голям камък отгоре му, за да не могат животните да го разровят — изрече тежко Зик и се зае да копае яма с малката лопата, която беше донесъл със себе си.

— Как е момичето? — запита той, след като привърши, изтривайки ръцете си с пъстра кърпа.

— Още кърви, но съм я превързала добре. Повече нямаме работа тук. Можеш ли да я пренесеш до лагера?

— Ако ми помогнеш да я вдигна.

Момичето дойде в съзнание и запротестира, размахвайки вяло ръце докато Зик я обхващаше под коленете и гърба, за да я повдигне. После изнемощелите й крайници се отпуснаха и тя отново загуби свяст. Главата й клюмна на рамото му.

— Много особена коса има — каза Зик не без интерес.

— Не съм виждала досега такава — потвърди жена му разсеяно, докато събираше нещата, които бяха донесли със себе си. — Да побързаме, защото май пак завалява.

* * *

Между бедрата й пареше. Усещаше гърлото си сухо и раздразнено. Болеше я цялото тяло. И въпреки това някакво чувство на покой я обгръщаше отвред. Дрехите й бяха сухи и топли. Дали все пак не беше се озовала в рая? Може би онова светлокосо момче я беше оставило да умре? Затова ли чувстваше такава сигурност? Но в рая човек не да изпитва болка, а нея я болеше.

Тя с мъка отвори очи. Над главата си видя покривало от бял брезент. До сламеника, на който лежеше, светеше изправен върху един сандък фенер със слаб пламък. Тя се протегна, доколкото болката между бедрата й позволяваше, опипвайки меката постеля. Краката й бяха боси, но нагоре беше облечена в бяла нощница. Ръцете й се плъзнаха надолу, озадачени от промяната, станала с нея. След миг проумя, че коремът й отново е плосък.

И изведнъж пресните спомени я връхлетяха в ужасяваща вълна. Страхът, болката, ужасът да видиш новороденото си дете мъртво. Очите й се замъглиха.

— Хайде, хайде, стига си плакала. Не си спирала да плачеш, откакто си заспала.

Ръката, която избърса сълзите, беше едра и червена, загрубяла от денонощен труд, но допирът до лицето й беше приятен. По същия начин звучеше и гласът в ушите й.

— Искаш ли да си хапнеш малко от бульона? Направих го от зайците, които момчетата ми убили тази сутрин, преди да те открият.

Жената й протегна пълна лъжица с бульон и момичето я преглътна с удоволствие. Беше много гладна.

— Къде се намирам? — запита тя между отделните лъжици.

— В нашия фургон. Аз съм Мама Лангстън. Момчетата, дето те откриха, са моите синове. Спомняш ли си нещо? Уплашила си ги до смърт. — Жената се изкикоти. — Люк разправя историята наляво и надясно по целия керван. Споменах ли ти, че пътуваме много хора към Тексас?

Информацията беше прекалено обилна, за да може да я погълне, и тя се залови със супата. Топлият бульон сгряваше приятно стомаха й, като усилваше чувството за сигурност и уют. Седмици наред беше бягала, боейки се от преследвачи, и с изключение на последните няколко дни беше спала на открито и беше залъгвала глада си с дивите плодове на гората.