Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 95

Веднага след като младите девойки свършиха да разговарят за портокалите и виното, с които обикновено се приключваше мрачната вечеря в дома на мистър Озбърн, даде се знак да се оттеглят в приемната и тогава всички станаха от масата. Амелия се надяваше, че Джордж скоро ще се присъедини към тях. Тя започна да свири някои от любимите му валсове (току-що пристигнали от странство) на големия тапициран с кожа и с гравирани крака роял. Но тази малка хитрост не го доведе при нея. Той остана глух за валсовете; те взеха да звучат по-слабо и по-слабо. Сетне отчаяната пианистка стана от мястото си и макар трите й приятелки да изпълниха някои от най-шумните и най-хубави парчета от репертоара си, тя не чу нито една нота, като седеше замислена и изпълнена със зли предчувствия. Намръщеното лице на стария Озбърн, което винаги беше страшно, никога не бе й се струвало толкова ужасяващо, колкото сега. Докато излизаше от стаята, очите му я следяха по такъв начин, сякаш беше виновна за нещо. Когато й поднесоха кафето, тя се стресна, като че то беше чаша отрова, която мистър Хикс, лакеят, желаеше да й предложи. Каква тайнственост я дебнеше? О, тези жени! Те галят и милват предчувствията си и правят любимки най-лошите си мисли, както вършат това и с недъгавите си деца.

Мрачността, изписана по родителското лице, беше разтревожила и Джордж Озбърн. При тези смръщени вежди и този жлъчен поглед как да се изтръгнат от бащата парите, от които Джордж тъй много се нуждаеше? Той започна да хвали виното. Това средство обикновено успяваше да умилостиви стария джентълмен.

— В Западноиндийските острови никога не получавахме такова вино като вашето, сър. Полковник Хевитоп онзи ден мушна под колана си три бутилки от онова, което вие ми изпратихте.

— А, така ли? — каза старият джентълмен. — То ми струва осем шилинга бутилката.

— Бихте ли взели шест гвинеи за дванайсет бутилки? — каза със смях Джордж. — Един от най-големите мъже на кралството желае да има от него.

— Тъй ли? — изръмжа бащата. — Пожелавам му да го получи.

— Когато генерал Дагиле беше в Четъм, сър, Хевитоп го покани на закуска й поиска да му дам от виното. Генералът също много го хареса — помоли го да вземе от него и за главнокомандуващия. Той е дясната ръка на негово кралско величество.

— Виното е наистина дяволски хубаво — каза старият Озбърн и изразът на веждите му се смекчи. Джордж тъкмо се канеше да се възползува от доброто му разположение и да постави на разискване въпроса за парите, когато бащата стана отново сериозен и му поръча, макар и все пак с мек тон, да дръпне звънеца, за да им поднесат кларета.

— И ще видим дали и той е също тъй хубав като мадейрата, Джордж, от която с удоволствие бих дал на негово кралско височество. И докато пием, ще поговорим за една твърде важна работа.