Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 7

И доброто същество се оттегли в градината, обхванато от силно вълнение.

Но ужас! Тъкмо когато екипажът потегли, мис Шарп подаде бледото си лице от прозореца и захвърли книгата обратно в градината.

Това почти накара Джимайма да припадне от ужас.

— Боже мой, никога не съм… — възкликна тя. — Каква дръзка… — Вълнението не й позволяваше да довърши изреченията си. Екипажът изтрополя напред; големите порти се затвориха; звънецът удари за урока по танц. Светът се разкри пред двете млади девойки; и тъй, сбогом, Чизик Мел.

Глава II

В която мис Шарп и мис Седли се приготовляват да започнат борбата

Когато мис Шарп извърши героичното деяние, описано в предишната глава, и видя как речникът прелетя над плочника на малката градина и накрая падна при нозете на смаяната Джимайма, по лицето на младата девойка, досега почти зелено от омраза, се изписа усмивка, която едва ли беше по-приятна, и тя се отпусна успокоена в екипажа, като каза:

— С речника свърших; и, слава богу, свърших и с Чизик.

Мис Седли се бе развълнувала от това предизвикателство почти колкото мис Джимайма. Та помислете — едва беше изминала минута, откакто бе напуснала лицея, а впечатления, събирани в продължение на шест години, трудно се заличават за такова кратко време. Нещо повече, за някои тези юношески притеснения и мъчителни преживелици траят вечно. Познавам например един стар джентълмен на шестдесет и осем, който една сутрин на закуска ми каза твърде развълнувано: «Нощес сънувах, че д-р Рейн ме напердаши.» Въображението му го бе върнало петдесет и пет години назад. Д-р Рейн и неговата пръчка бяха за него тъй страшни на шестдесет и осем години, както и когато е бил на тринадесет. Не зная какво би станало, ако докторът със своята голяма пръчка действително се появеше пред него, дори и на тази му възраст, и кажеше със страшния си глас: «Момче, свали си панталоните!…» И така, мис Седли се разтревожи извънредно много от това бунтовно действие.

— Как можа да направиш това, Ребека? — каза тя след известно мълчание.

— Ха, да не мислиш, че мис Пинкъртън ще дойде и ще ми заповяда да се върна пак в онази стара дупка? — отвърна Ребека със смях.

— Не, но…

— Мразя целия лицей — продължи разгневено мис Шарп. — Дано никога вече не го видя! Ах, да потъне дано на дъното на Темза. И ако мис Пинкъртън е там, няма да я извадя; не, няма да го сторя. Ех, тъй бих желала да видя как водата я носи с тюрбан и с всичко, с развятия й шлейф отзад и с носа й като на лодка!

— Стига! — възкликна мис Седли.

— Ха, да не би пък черният лакей да ме обади? — извика мис Ребека, като се изсмя. — Той може да отиде и да каже на мис Пинкъртън, че я мразя от цялото си сърце. Бих желала да го стори. А бих желала също да имам възможност да го докажа. В продължение на две години получавах от нея само укори и обиди. С мен се отнасяха по-зле, отколкото с последната слугиня в кухнята. От никого, освен от тебе, не чух ни една приятелска дума. Караха ме да надзиравам малките момичета в долната занималия и да приказвам френски на госпожиците, докато най-после майчиният ми език ми втръсна. Голяма смешка беше, дето заговорих на мис Пинкъртън на френски, нали? Тя не знае нито думица френски, а е твърде горда да си го признае. Струва ми се, че именно това я накара да се раздели с мен; така че благодаря на бога за френския език. Vive la France! Vive l’Empereur! Vive Bonaparte !