Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 43

— Мистър Седли бе необикновено буен снощи, сър — прошепна той доверително на Озбърн, когато последният се изкачваше по стълбите. — Искаше да се сбие с файтонджията, сър. Капитанът бе принуден да го изкачи горе на ръце като някое малко дете. — Докато казваше това, по устните на мистър Бръш за миг трепна усмивка, но чертите му възприеха веднага обичайното си безмерно спокойствие, когато разтвори широко вратата на гостната и оповести:

— Мистър Хозбин.

— Как си, Седли? — започна този млад шегобиец, след като изгледа жертвата си. — Да не би някоя счупена кост? Долу има един файтонджия с посинено око и превързана глава, който се кълне, че щял да те даде под съд.

— Какво искаш да кажеш с това «под съд»? — запита Седли със слаб глас.

— Задето си го напердашил снощи — нали го направи, Добин? Нощният пазач казва, че никога не бил виждал човек да се срива така отведнъж като него. Питай Добин.

— Ти наистина се посборичка с файтонджията — каза капитан Добин, — хубав бой му дръпна.

— Ами онзи с белия жакет във Воксхол! Как се нахвърли Джоз върху му! И как пищяха жените! Бога ми, братче, просто драго ми ставаше, като те гледах. Мислех си, че вие цивилните нямате смелост; но аз никога няма да се препречвам на пътя ти, когато си пийнал, Джоз.

— Изглежда, страшен съм, когато се разгневя — възкликна Джоз от дивана и направи такава печална и смешна гримаса, че учтивостта на капитана не можа да издържи повече и той и Озбърн прихнаха в гръмък смях.

Озбърн се възползува безмилостно от положението. Той смяташе Джоз за безхарактерен страхливец. Разсъждаваше върху въпроса за очакваната женитба между Джоз и Ребека и не се радваше прекалено много, че един член на семейството, в което той, Джордж Озбърн, от… полк щял да се ожени, щял да направи един mesalliance с някаква незначителна гувернантка, която искала да се издигне.

— Добре се нареди ти, клети човече! — каза Озбърн. — Просто беше ужасен! Знаеш ли, момко, че накара всички в парка да ти се смеят, макар и самият ти да плачеше. Каква сладникава сантименталност те бе обхванала, Джоз! Не си ли спомняш, че изпя една песен?

— Една какво? — запита Джоз.

— Една сантиментална песен и нарече Роза, Ребека — как й беше името? — нарече я съкровище на душата ти. — И този безмилостен млад човек грабна Добиновата ръка и отново представи цялата сцена за истински ужас на първоначалния й герой въпреки молбите на добродушния Добин да го пощади.

— Защо пък да го щадя? — отвърна Озбърн на укорите на приятеля си, когато напуснаха болния, оставяйки го на грижите на доктор Голъп. — Какво право има той да се държи покровителствено и да ни прави глупаци във Воксхол? Коя е тази малка ученичка, която го зяпа и го ухажва? Дявол да го вземе, семейството е достатъчно нискостоящо и без нея. Нямам нищо против гувернантките, но бих предпочел да имам за снаха една лейди. Аз съм либерален човек, обаче си имам гордост и знам какво е положението ми; нека и тя знае своето. Ще сложа този надут набоб на мястото му и няма да го оставя да се прави на по-голям глупак, отколкото е в действителност. Затова му казах да внимава — тя би могла да го подведе под отговорност.