Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 32

— На ти това, дяволче такова! — извика мистър Къф и бухалката отново се стовари върху ръката на детето.

Не се ужасявайте, госпожи, всяко момче, което е било в лицей, е вършило подобни неща. И вашите деца по всяка вероятност ще го вършат и понасят на свой ред. Бухалката се стовари още веднъж и Добин скочи.

Не мога да кажа какъв беше подтикът му. Измъчването в лицеите е също така узаконено, както бичуването в Русия. В известно отношение би било неджентълменско да му се противопостави човек. Може би глупавата Добинова душа се възмущаваше от тази проява на потисничество или пък жадуваше за отмъщение и гореше от нетърпение да премери сили с надутия мъчител и тиранин, който печелеше цялата слава, величие, гордост, почит и уважение в лицея, за когото биеха барабани и се развяваха знамена. Но какъвто и да беше поривът му, той скочи и изкрещя:

— Махни се, Къф, не измъчвай повече това дете! Иначе ще…

— Иначе какво? — запита Къф, смаян от това прекъсване. — Подай си напред ръката, зверче такова!

— Ще те напердаша тъй, както никога в живота ти не са те пердашили! — каза Добин в отговор на първата част на изречението на Къф.

Малкият Озбърн ахна със сълзи на очи и погледна с учудване и без да вярва този удивителен защитник, появил се така внезапно да го вземе под покровителството си, докато пък учудването на Къф едва ли бе по-малко от неговото. Представете си смайването на покойния ни владетел Джордж III, когато чул за въстанието на Североамериканските колонии. Представете си смелия Голиат, когато малкият Давид пристъпил към него и поискал да се борят, и само тогава ще добиете понятие за чувствата на мистър Реджинълд Къф, когато му бе оказана тази съпротива.

— След училище — каза той естествено; ала след като помълча и го изгледа така, сякаш искаше да каже: «Дотогава си направи завещанието или предай последното си желание на приятелите си.»

— Както обичаш — отвърна Добин. — Ти ще ми бъдеш секундант, Озбърн.

— Добре, щом искаш — отвърна малкият Озбърн; защото знаете, че баща му имаше собствен екипаж и той малко се срамуваше от защитника си.

Да, когато настана часът на битката, той едва се пресрамваше да подвиква: «Давай, Фигз» — и нито едно момче от целия лицей не повтори това подвикване през първите два-три рунда на тази бележита борба, в чието начало методичният Къф с презрителна усмивка на лице, подвижен и весел, сякаш беше на бал, стоварваше ударите си върху своя противник и на три пъти поваля този нещастен защитник. При всяко поваляне се чуваха одобрителни викове и всеки един от наблюдателите изпитваше силното желание да му се даде честта да подложи коляното си на победителя.

«Как ли ще ме напердашат, като се свърши» — мислеше си малкият Озбърн, вдигайки своя човек.

— Най-добре е да се предадеш — каза той на Добин. — Само ще ме напердаши, а ти знаеш, Фигз, че съм свикнал на това.

Но Фигз, чиито стави трепереха и чиито ноздри дъхаха яростно, се впусна в борбата за четвърти път.