Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 301

Но преди да отиде при съпруга си в белгийската столица, мисис Кроли направи пътуване до Англия, като остави малкия си син на континента, под грижите на прислужничката-французойка.

Раздялата между Ребека и малкия Родън не причини голяма мъка нито на нея, нито на него. Искрено казано, още от раждането на малкия джентълмен тя го бе виждала твърде рядко. Възприела хубавия обичай на френските майки, бе го дала на една дойка в някакво село в околностите на Париж, където малкият Родън прекара първите месеци от живота си съвсем не нещастно, с цял куп заварени братчета в дървени обувки. Баща му често отиваше с коня си да го навести и бащиното сърце на Родън старши се изпълваше с радост, като го виждаше, розов и изцапан, да крещи високо, щастливо улисан в играта си — да прави питки от кал под надзора на бавачката си, жената на градинаря.

Ребека не обичаше много-много да отива да вижда своя син и наследник. Веднъж той й развали една нова гълъбовосива пелерина. Той предпочиташе милувките на дойката си пред тези на майка си и когато най-после напусна тази весела бавачка и почти майка, плака силно в продължение на няколко часа. Утеши го само обещанието на майка му, която каза, че ще се върне при дойката си на следния ден. А дори и самата бавачка навярно щеше да почувствува голяма мъка от раздялата, ако не й бяха казали, че скоро ще й доведат пак детето. Известно време след това тя с нетърпение чакаше връщането му.

Изобщо може да се каже, че тези наши приятели бяха измежду първите от онова ято храбри английски авантюристи, които впоследствие нахлуха на континента и мамеха хората във всички европейски столици. През онези щастливи дни на 1817–1818 г. съществуваше много голямо уважение към богатството и почтеността на британците. Разправяли са ми, че тогава те още не се били научили да се пазарят с настойчивостта, с която сега се отличават. Големите европейски градове не са били още отворени за предприемчивостта на нашите мошеници. И докато сега почти няма град във Франция или Италия, където някой благороден наш съотечественик с онова високомерие и дързост в държането, които носим навсякъде, да не мами хотелиери, да не дава фалшиви чекове на доверчиви банкери, да не краде екипажите на производителите на файтони, скъпоценностите на златарите, парите на наивните пътници при игра на карти — дори и книгите от обществените библиотеки, преди тридесет години беше достатъчно да сте Milor Anglais , пътуващ в частен екипаж, за да имате кредит, където пожелаете, и джентълмените вместо те да измамват, самите биваха измамвани. Трябваше да изминат няколко седмици след отпътуването на семейство Кроли, за да може собственикът на хотела, където живееха при престоя им в Париж, да види какви загуби бе понесъл. Той разбра това едва когато мадам Марабу, шапкарката, се появи на няколко пъти с малката си сметчица за доставяните на мадам Кроли артикули; когато Monsieur Дидело от Бул д’Ор попита половин дузина пъти дали cette charmante Miledi , която бе купувала от него гривни и часовници, се е завърнала. Нещо повече — дори жената на бедния градинар, която се бе грижила за детето на мадам, след първите шест месеца не получи нищо за млякото, което бе давала на здравия и жизнерадостен малък Родън. Да, дори и на бавачката не платиха — семейство Кроли бързаше твърде много, за да си спомни дребния дълг към нея. А що се отнася до хотелиера, до края на живота си той сипеше тежки проклятия върху английския народ. Той запитваше пътниците дали познават някой си полковник лорд Кроли — avec sa femme — une petite darne, tres spirituelle . «Ah, Monsieur! — прибавяше той. — lis m’ont affreuscment vole…» Жално ставаше на човек да го слуша как говори за това нещастие.