Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 2
Уилям Текери
С тези думи и с дълбок поклон към покровителите си режисьорът се оттегля и завесата се вдига.
Глава I
Лицеят на мис Пинкъртън
През едно светло юнско утро, когато настоящият век бе още в юношеството си, пред голямата желязна порта на лицея за млади девойки на мис Пинкъртън, на Чизик Мел, спря голям семеен екипаж, с два охранени коня в блестящи хамути, каран със скорост от четири мили в час от охранен кочияш с триъгълна шапка и перука. Един черен слуга, разположил се на капрата до дебелия кочияш, размърда кривите си нозе веднага щом екипажът спря срещу лъскавата медна табелка на лицея на мис Пинкъртън и докато дърпаше звънеца, най-малко двадесетина млади главици надникнаха от тесните прозорци на величествената стара тухлена къща. Нещо повече: зоркият наблюдател би разпознал дори малкия червен нос на самата добродушна мис Джимайма Пинкъртън, показал се над няколко саксии с мушкато от прозореца на собствената й гостна.
— Екипажът на мисис Седли, сестро — каза мис Джимайма. — Самбо, черният слуга, току-що дръпна звънеца; а кочияшът има нова червена жилетка.
— Свършихте ли с всички необходими приготовления във връзка със заминаването на мис Седли, мис Джимайма? — запита самата тази величествена дама — мис Пинкъртън, Семирамидата на Хамърсмит, приятелка на доктор Джонсън и в писмовна връзка с мисис Чепоун.
— Момичетата станаха тази сутрин в четири часа, за да опаковат багажа й, сестро — отвърна мис Джимайма. — Приготвили сме й и китка.
— Кажете «букет», сестро; така е по-благородно.
— Е, тъй де, букетът е голям почти колкото купа сено. Сложих в куфара на Амелия две шишенца с одеколон от карамфил за мисис Седли, както и рецепта за приготовляването му.
— Надявам се, мис Джимайма, че сте снели копие от сметката на мис Седли. Това е, нали? Много добре — деветдесет и три лири и четири шилинга. Бъдете така добра да я адресирате до Джон Седли, ескуайър, и да запечатате тази бележка, която написах за съпругата му.
Според мис Джимайма едно писмо, написано собственоръчно от сестра й, мис Пинкъртън, бе достойно за същото дълбоко уважение, каквото се полага на писмо от някой владетел. Само когато възпитаничките й напущаха заведението или когато се готвеха да се омъжват и веднъж, когато клетата мис Бърч умря от скарлатина, за мис Пинкъртън се знаеше, че е писала лично писма на родителите на възпитаничките си. И мнението на мис Джимайма беше, че ако нещо бе в състояние да утеши мисис Бърч за загубата на нейната дъщеря, това можеше да бъде единствено трогателното и красноречиво писмо, с което мис Пинкъртън й съобщаваше за нещастието.
В настоящия случай «бележката» на мис Пинкъртън имаше следното съдържание:
