Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 191

— Чудесно си уредил работата ми — каза Джордж, като погледна свирепо към Уилям Добин. — Я погледни — и той му подхвърли писмото на баща си. — Бога ми, станах просяк, и то само благодарение на глупавата си сантименталност. Толкова ли не можехме да почакаме? Сега е война и един куршум може да ме свърши — тогава по-добре ли ще бъде за Еми, когато остане вдовица на просяк? Ти свърши цялата работа. Докато не ме ожени и не ме разори, не се успокои. Какво, по дяволите, мога да правя с две хиляди лири стерлинги? Такава сума няма да трае и две години. Откакто съм дошъл тук, дължа на Кроли от карти и билярд сто и четиридесет лири. Наистина, много те бива да уреждаш чужди работи.

— Не може да се отрече, че положението е трудно — отвърна Добин, след като прочете писмото със смутен вид. — И както казваш, то е отчасти мое дело. Има някои хора, които няма да имат нищо против, ако се сменят с тебе — прибави той с горчива усмивка. — Колко капитани от полка, мислиш, притежават две хиляди лири стерлинги вън от заплатата? Трябва да живееш само от нея, докато баща ти омекне, а пък ако умреш, оставяш на жена си сто лири стерлинги годишно.

— Как можеш да предположиш, че човек с моите навици ще може да живее само със заплатата си и със сто лири годишно? — извика Джордж силно ядосан. — Трябва да си глупак, за да говориш така, Добин. Как, по дяволите, ще запазя положението си в обществото с такива мизерни средства? Не мога да променя навиците си. За мене е наложително да имам удобствата, на които съм свикнал. Не съм израснал само с овесена каша като Мак Хуъртър, нито пък с картофи както О’Дауд. Да не би да очакваш жена ми да вземе да пере войнишки дрехи или да върви след полка в багажната каруца?

— Добре, добре — каза Добин все още добродушно, — ще й намерим по-добро превозно средство. Но опитай се да не забравяш, че сега, мое момче, ти си само свален от трона принц и затова бъди мирен, докато трае бурята. То няма да е за дълго. Нека веднъж името ти се появи във вестниците и аз съм уверен, че старият ще омекне спрямо тебе.

— Да бъда споменат във вестниците! — възкликна Джордж. — И на кое място? Най-вероятно между убитите и ранените, и при това начело на списъка.

— Ха! Когато ни ранят, ще имаме достатъчно време за плач — каза Добин. — А ти знаеш, Джордж, че ако те сполети беда, аз имам нещичко, пък и не съм човек за женене, така че няма да забравя кръщелника си в завещанието — прибави с усмивка той. Тук спорът се свърши — както се бяха свършвали десетки подобни разговори между Озбърн и приятеля му, — като първият заяви, че не можел за дълго да се сърди на Добин и най-великодушно му прости, след като го бе наругал, без да има основание.