Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 182

Когато членовете на фамилията от Ръсъл Скуеър се събраха тоя ден за вечеря, те завариха бащата на семейството седнал на обикновеното си място, но на лицето му бе отпечатан мрачен израз, който при появяването си караше всички да замълчат. Дамите и мистър Булък, който вечеряше с тях, подразбраха, че някаква новина е била съобщена на мистър Озбърн. Мрачните му погледи караха мистър Булък да мълчи и се таи, обаче към мис Мария, до която бе седнал, и към сестра й, заемаща челното място на масата, той се държеше необикновено вежливо и внимателно.

Мис Уирт седеше сама на своята страна на масата, като между нея и мис Джейн Озбърн имаше празно място. Това беше столът, който Джордж заемаше, когато вечеряше вкъщи; и както вече казахме, приборът му бе сложен, в очакване на блудния син. Нищо не нарушаваше тишината на вечерята, освен вялото доверително шепнене на усмихнатия мистър Фредерик и тракането на приборите. Слугите изпълняваха длъжността си, като се движеха дебнешком. И погребални оплаквачи не биха изглеждали по-мрачни от прислужниците на мистър Озбърн. Еленовият врат, на който той покани Добин, бе разрязан от него в пълно мълчание; но той почти не вкуси от своето парче, макар и да пиеше много, като лакеят усърдно наливаше чашата му.

Най-после, точно на края на вечерята, очите му, които той вторачваше във всеки подред, сега се впериха за миг върху сложения за Джордж прибор. Сетне той посочи към него с лявата си ръка. Дъщерите му го погледнаха и не разбраха или не поискаха да разберат този знак; а и слугите отначало не го схванаха.

— Махнете онази чиния каза най-после той, като стана с проклятие и блъскайки назад стола си, влезе в своята стая.

Зад столовата на мистър Озбърн се намираше онова помещение, което в този дом обикновено се наричаше кабинет; то бе свещено за господаря на къщата. Тук мистър Озбърн се оттегляше през неделните сутрини, когато не бе настроен да ходи на черква; и тук прекарваше предобеда в аленото си кожено кресло, като четеше вестник. Тук се намираха един-два стъклени шкафа за книги, съдържащи стандартни творби в дебели позлатени подвързии. Това бяха: «Годишният регистър», «Джентълменско списание», «Проповедите на Блер» и «Хюм и Смолет». Той не се докосваше до нито една от тези книги; обаче нито един член на семейството не смееше, дори и ако от това зависеше животът му, да пипне някоя от книгите, освен през редките неделни вечери, когато нямаше гости за вечеря и когато голямата алена семейна библия и молитвеникът се сваляха от мястото им в ъгъла до алманаха на благородничеството и като извикваха слугите в столовата, старият Озбърн прочиташе пред семейството си вечерната служба с висок, важен, прегракнал глас. Никой член на домакинството, бил той слуга или дете, не влизаше в тази стая, без да изпита известен страх. Тук той преглеждаше сметките на домакинята и проверяваше домашния дневник на лакея. Оттук можеше да обхваща с погледа си, през чистия, постлан с чакъл двор, задния вход на конюшните, с които един от звънците му беше свързан; и кочияшът излизаше от своето помещение в този двор като в някаква съдебна зала и там Озбърн го ругаеше от прозореца на кабинета си. Мис Уирт влизаше четири пъти годишно в тази стая, за да получи заплатата си; а също и дъщерите му да вземат тримесечно отпусканите им суми. Когато Джордж бе момче, баща му го бе бил с камшик тук много пъти, докато майка му седеше премаляла на стълбите, заслушана в ударите на камшика. Почти никога не бяха чували момчето да вика при това наказание; а сетне, когато излизаше оттам, клетата жена го прегръщаше и целуваше тайно и му даваше пари, за да го утеши. Над камината имаше семеен портрет, преместен там от предната стая след смъртта на мисис Озбърн. Той представляваше Джордж на едно пони, по-възрастната сестра му подава букет, а по-малката се е хванала за ръката на майка си. Всички са с розови бузи и големи, червени устни и се усмихват глезено един на друг, както е възприето в семейните портрети. Майката сега лежеше заровена и отдавна забравена — сестрите и братът имаха сто различни свои собствени интереси и макар все още да принадлежаха към едно семейство, бяха съвсем отчуждени един от друг. След като изминат десетки години, когато всички изобразени там лица остареят, колко горчива е сатирата в тези превзети семейни портрети, с тяхната смешна сантименталност и лъжливи усмивки, с тъй свенливата им и тъй самодоволна невинност! А официалният портрет на самия Озбърн, на който се виждаше и голямата му сребърна мастилница и креслото му, бе в столовата, заел почетното място, опразнено от семейното табло.