Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 141

После дойде Добин, който го предупреди да не пие толкова, обаче той каза, че вършел това само защото се чувствувал дяволски потиснат. Но когато приятелят му започна тромаво да му задава разни въпроси и го попита твърде многозначително за новини, Озбърн отказа да разговаря с него, като обаче призна, че е страшно обезпокоен и нещастен.

Три дни след това Добин завари Озбърн в стаята му в казармата, с глава склонена на масата, с разхвърляни наоколо книжа; очевидно младият капитан беше потънал в голямо отчаяние.

— Тя… тя ми изпрати обратно някои неща, които съм й подарявал… няколко проклети дрънкулки. Погледни! — Виждаше се едно малко пакетче, адресирано с добре познатия почерк до капитан Озбърн, а наоколо се търкаляха няколко предмета — пръстен, сребърен нож, който той й бе купил като момче на един панаир; златна верижка и едно медальонче с кичур коса в него. — Всичко е свършено — каза той с въздишка на горчиво угризение. — Погледни, Уил, можеш да го прочетеш, ако искаш.

Имаше едно писмо, съдържащо няколко реда, което му показа и което гласеше:

«Татко ми заповяда да върна тези подаръци, които ти ми направи в по-щастливи за мене дни; пиша ти за последен път. Мисля, знам, че и ти чувствуваш сполетялото ни нещастие така дълбоко, както го чувствувам и аз. Аз съм, която те освобождава от годежа; той става невъзможен при сегашното ни нещастие. Положителна съм, че ти не си имал никакъв дял в него, нито в жестоките подозрения на мистър Озбърн, които представляват най-голямата ни мъка. Сбогом. Сбогом. Моля бога да ми даде сили да понеса това и другите нещастия и винаги да те благославя.

А.

Често ще свиря на пианото — на твоето пиано. Само ти би могъл да го изпратиш.»

Добин беше много мекосърдечен. Винаги се трогваше, когато виждаше жени и деца да страдат. Мисълта, че Амелия е самотна и със сломено сърце, разкъсваше от мъка благородната му душа. И той избухна в такива чувства, които всеки, който желае, може да сметне за израз на мекушавост. Той заяви, че Амелия е ангел, с което Озбърн се съгласи от все сърце. И той също така бе прекарал през паметта си историята на техните два живота — и я бе видял, от детството й до днес, все тъй мила, тъй невинна, тъй очарователно искрена и безизкуствено предана и нежна.