Читать «Хари Потър и Орденът на феникса» онлайн - страница 17

Мислите му препускаха като обезумели… Можеше да избяга с риск ония от министерството да го заловят, можеше и да стои тук и да чака да дойдат. Изкушаваше се много повече от първото, ала знаеше, че господин Уизли му мисли само доброто… пък и Дъмбълдор беше намирал изход от положения, далеч по-неприятни от сегашното.

— Добре, размислих — рече Хари, — оставам.

Свлече се тежко на стола при масата и се извърна към Дъдли и леля Петуния. Семейство Дърсли бе доста стъписано от внезапната промяна. Леля Петуния стрелна с отчаян поглед вуйчо Върнън. Жилата върху моравото му слепоочие туптеше по-силно от всякога.

— Кой ги праща тия проклети сови? — ревна той.

— Първата беше от Министерството на магията, съобщиха ми, че ме изключват — отвърна спокойно Хари.

Наостри уши, за да чуе, ако представителите на министерството се задават вече, пък и беше по-лесно и безболезнено да отговаря на въпросите на вуйчо Върнън, отколкото да го гледа как беснее и крещи.

— Втората беше от бащата на моя приятел Рон, работи в министерството.

— Министерство на магията ли? — ревна вуйчо Върнън. — Такива като теб в правителството! Сега я втасахме. Нищо чудно, че държавата отива на кино.

Хари обаче не отговори и вуйчо Върнън го изгледа кръвнишки, сетне избълва:

— И защо те изключиха?

— Защото направих магия.

— ТАКА СИ И ЗНАЕХ! — продължи да фучи вуйчо Върнън и стовари пестник върху хладилника, който се отвори: отвътре изпопадаха нискомаслените закуски на Дъдли и се разпиляха по пода. — Призна си най-после! Какво направи на Дъдли?

— Нищо — отсече Хари вече не толкова спокойно. — Не аз, а…

— Ти, ти — изпелтечи най-неочаквано Дъдли и вуйчо Върнън ведно с леля Петуния дружно замахаха на Хари да млъкне, след което се надвесиха над ненагледното си синче.

— Кажи, синко — подкани вуйчо Върнън, — какво ти направи?

— Кажи ни, миличко — изшушука и леля Петуния.

— Насочи магическата пръчка към мен — изфъфли момчето.

— Точно така, насочих я, но не съм я използвал… — подхвана гневно Хари, ала не успя…

— МЛЪК! — ревнаха в един глас вуйчо Върнън и леля Петуния.

— Продължавай, синко — призова отново вуйчо Върнън, а мустаците му се наежиха още по-заплашително.

— Тъмно… — отвърна дрезгаво Дъдли и пак потрепери. — Стана тъмно като в рог. И после чух… разни неща. Вътре в главата си.

Вцепенени от ужас, вуйчо Върнън и леля Петуния се спогледаха. Ако сред всичко, което най-много мразеха на тоя свят, магията заемаше първото място, а след нея се нареждаха съседите, нарушаващи повече от самите тях забраната да се поливат дворовете, в десетката на най-омразните им неща без съмнение влизаха и перковците, чуващи гласове. Вуйчо Върнън и леля Петуния очевидно бяха на мнение, че Дъдли губи разсъдъка си.