Читать «Първото семейство» онлайн - страница 222

Стив се свести в пълна тъмнина в нещо, което приличаше на дълъг тесен сандък. Устата му беше запушена, ръцете и краката завързани, тялото заклещено между вързопи с плат, които не му позволяваха да рита, за да се освободи или да привлече нечие внимание — не че това би било умно. Минаха часове и той изгуби представа за времето, после, когато машините в сърцето на кораба оживяха с плътен, засилващ се ритъм, всичко около него започна да вибрира. Сигурно се бяха насочили към брега, за да вземат заминаващите общи работници и ренегатите. След безкрайно чакане машините започнаха да удрят с нова настойчивост. Заминаваха! Най-после на път! Но не така, както той беше планирал. Шестото му чувство, което обикновено се проявяваше в моменти на напрежение или опасност, го беше напуснало. Хванат неподготвен, той беше повален и сега изцяло зависеше от милостта на тайнствения нападател.

От време на време до ушите му достигаха слаби гласове и стъпки, заглушени от монотонния барабанен такт на машините и плискането на водата под корпуса. Това, че беше на кораба, не беше голяма утеха. Той се опита да не мисли, че всяка минута неговият похитител може да се върне — този път не самичък — и да го завлече пред собственика на кораба и… Стив се опита да изтрие от ума си смразяващите образи.

Туптящите удари на машините разтърсваха дъските под тялото му. Когато денят изтече, шумът престана да го смущава и стана част от черния като катран свят, който сякаш се просмукваше в костите му. Спеше на пресекулки, огладня, ожадня. Езикът и гърлото му изсъхнаха, на моменти изпитваше паника и периодични пристъпи на клаустрофобия, но чакаше, като се насилваше да запази спокойствие.

Мина сякаш цяла вечност; след това капакът на сандъка бавно се повдигна и Стив за миг бе заслепен от светлината на трепкащ фенер. Един едър зловещ мют с израстъци на главата, облечен в кожен елек без ръкави и издути на коленете панталони, стоеше над него и държеше нож; дълъг, тънък, остър като бръснач, изкован в огнените ями на Бет-Лем, насочен застрашително към лицето на Стив. Той отмести очи от ножа и погледна собственика му. Около обръснатия му череп бе завързана червена лента. Беше странна гледка. Стив никога не беше виждал мют без коса. Мютът му направи знак да мълчи, след това отпуши устата му и му даде вода. Стив се надигна и опита да пие. Устата му беше стояла запушена толкова дълго, че не можеше да преглъща и едва не се задави.

— Спокойно, компадре — промърмори мютът.

Стив го погледна любопитно — «компадре» не беше дума от обичайния мютски речник.

Човекът клекна до него.

— Слушай ме внимателно. За твое добро трябваше да те вържа. Ти се блъскаше тук като сляп бизон. А също и защото трябваше да опазя едно капиталовложение. Сега предлагам да те развържа. Но никакви хитрини… компрендо?

Стив отговори с мълчаливо кимване.

Мютът стисна ножа със зъби и бързо развърза ръцете и краката на Стив. Беше едър и силен, с врат като на бизон, но движенията му бяха гъвкави като на змия.