Читать «Първото семейство» онлайн - страница 178

— Кристофър Кълъмбъс! Дон?… Какво правиш тук?

Тя го погледна, сигурна, че също го познава, но не можеше да приеме вида му.

— Брикман? Не мога да повярвам. Стив Брикман? — Думите излязоха от устата й с дрезгав, шепнещ смях.

— Да. — Стив остави пушката си и коленичи. Дясната страна на скъсаната й куртка със защитен цвят беше изцапана с прясна кръв. Той повдигна внимателно дясната й ръка и видя раната. Десетинчовите крила на стрелата едва се виждаха.

— Сигурно много боли…

Тя се нацупи в мрачна усмивка.

— Е, няма да танцувам валс.

— Можеш ли изобщо да се движиш?

— Само от врата нагоре. Вчера можах да допълзя дотук с помощта на Том, но… — тя се задъха — но не мисля, че беше добре за мен. Стрелата сигурно… е заседнала в гръбначния ми стълб.

Стив сложи ръка на подутия й корем.

— Това е лудост. Как са те изпратили в това положение?

— Спокойно, Стив. Няма да ставам майка-настойница. Това е УКВ-радиостанция. Пенопласт с… воден баласт… с цвят на тялото. Трябва да си съвсем близко, за да откриеш шевовете.

— Аз определено се излъгах. Но какво щеше да стане, ако…

— Диваците никога не се отнасят грубо с бременни жени — независимо откъде идват. Не го ли знаеш?

— Знам, че според тях нероденото дете е нещо свещено. За твое нещастие те, изглежда, са го забравили.

— Не можеха да видят по кого стрелят.

— И все пак поразиха всички ви.

— Не ми напомняй…

Стив се поколеба, несигурен как да формулира въпроса, който трябваше да зададе.

— Ти, хм… изпрати ли сигнал за помощ?

— Още не. Има един скрит цип, но не мога да го достигна със зъби.

— Означава ли това, че…

— Да. Ти трябва да им кажеш какво се случи.

— Не знам позивните кодове, които използваш.

— Въведи името си и поискай помощ. След като се идентифицираш, апаратът ще ти каже каквото трябва да знаеш.

— Ох, разбира се. — Той изруга под нос. — Много лошо. Ако знаех, че участваш в тази операция…

— И какво щеше да направиш?

Стив разпери ръце.

— Не знам. Твоите хора провалиха всичко — оставиха следа, широка цяла миля. Предполагам, че залавянето ви не е било част от плана.

— Да… наистина много лошо, нали?

— Наистина…

Тя се смръщи от болка.

— Виж… радвам се, че си ти. Том нямаше да издържи дълго… с толкова силно кървене… ние се тревожехме, в случай че той… не ме вземе със себе си. — Очите й се спряха върху неговите. — Но на теб мога да разчитам, нали, компадре?

Стив се намръщи.

— Абсолютно, но… сигурна ли си, че го искаш? Може би има…

— Слушай, както стоят нещата, ти ще ми направиш услуга. Съгласен ли си?

— Да…

— Том…

— Мъртъв е — тихо каза Стив. Разбираше, че Лундквист не може дори да си обърне врата. «Велика небесна майко, по кой път да тръгна?» Той погали Лундквист по челото и извади бойния си нож от ножницата на крака. — Кажи ми нещо. Откога си в АМЕКСИКО?

— Не бива да питаш за такива неща. Но като виждам как стоят нещата… Минах през Рио Лобо една година преди да вляза в Академията. И знаеш ли какво? Аз те препоръчах. — Лундквист потисна конвулсията от една остра болка и успя да се усмихне криво. — Смешно, нали? — Дишането й се накъса. — Слушай, обещай ми едно нещо. Не им позволявай… ти знаеш… да ме изядат…