Читать «Стейкман» онлайн - страница 42

— Най-напред да ви представя моя спасител, дон Клаузен от Франкфорт в щата Кентъки. Той може да ви даде много поточни сведения за обвиняемия от мен.

Двамата господа седнаха. Полицейският чиновник внимателно изслуша разказа им, като си записваше най-необходимото.

— Дон Клаузен, носите ли писмото?

— Да, ето го!

Полицаят го прочете.

— Ще ми го оставите ли?

— Моля ви да го използвате по най-добрия начин!

— Уилсън му е отговорил от Стентън — открих неговото писмо сред личната кореспонденция на алкалда, но сметнах за по-уместно при първата ми среща с него да не му казвам нищо. Сега обаче нещата се промениха. Веднага ще наредя пак да го доведат, за да направим очна ставка с вас, и затова ви моля на първо време да почакате в другата стая.

Той ги придружи до съседното помещение, чиято врата остана леко открехната, и после заповяда да доведат Уилсън. Той се появи вързан, но с гордо вдигната глава, а по лицето му се беше изписало силно възмущение.

— Какво има пак? Струва ми се, че си казахме всичко. Крайно време е да изляза от тук!

— Ще излезете, но може би не така, както си представяте. Първо трябва да ви зададем още няколко въпроса, които се отнасят до вашето минало. Ще ми кажете ли пак името си?

— Томасио Молес. Изглежда, страдате от отслабване на паметта!

— Възможно е! Но може би това страдание у вас е в по-напреднала фаза, защото по всичко личи, че съвсем сте забравили къде сте живели по-рано. Роден сте в Сан Хуан Баутиста и от дванайсет години пребивавате в Бразилия, така ли?

— Точно така. През цялото време кракът ми не е стъпвал извън границите на кралството, тамошен поданик съм и ако продължавате да ме държите тук затворен, ще се обърна към бразилското консулство. После вижте как ще се оправяте и сам си носете последствията!

— А не желаете ли да се обърнете към консула на Съединените щати?

— Защо?

— Защото навярно Фред Уилсън ще има по-голям успех, отколкото Томасио Молес в споменатото от вас бразилско представителство.

— Фред Уилсън ли? Че кой е той?

Когато чу това име, негодникът видимо трепна, но после успя бързо да се овладее.

— Един стейкман, бандит, убиец, фалшификатор и взломаджия, накратко, една персона с много мрачна слава. Навярно никога не сте чували за него, а?

— Че какво общо мога да имам аз с такъв човек?

— Може би много повече и от вашия брат, който е бил с него в доста странна кореспонденция — отвърна полицаят, взе писмото на алкалда и му го показа. — Познавате ли това писмо?

— Не.

— Много чудно! Намерили са го в жилището ви! При тези думи Уилсън пребледня, но отвърна:

— Тук нямам никакво жилище. Едва от вчера съм в града и отидох да живея при моя брат.

— Значи наистина не сте наемали стая за себе си и едно друго лице, пристигнало тук облечено като момче, което обаче сега носи женски дрехи, а?

— Не съм.

— Тогава сигурно нямате никакви претенции за намерените вещи там, нали?

— Какви са те?

— Това писмо, цяла колекция от листове с различни шрифтове и подписи, която навежда на какви ли не мисли, няколко торбички, пълни със златен прах и нъгитси, и най-накрая един портфейл с ценни книжа, които са изчезнали внезапно и при твърде странни обстоятелства от Стентън, щата Арканзас. Желаете ли да ви ги върнем?