Читать «Винету II» онлайн - страница 9

В Синсинати се осведомих във въпросната банка и научих следното: Уилям Олерт се явил лично в банката заедно с един придружител. После се отправил към Луизвил, където пък разбрах, че двамата си купили билети за Сент Луис. Продължих да пътувам след тях, но успях да попадна на дирите им едва след дълго и изморително търсене.

Тук ми помогна моят стар приятел мистър Хенри, когото, разбира се, посетих веднага. Той доста се зачуди като ме видя в ролята на детектив и се съгласи с готовност да вземе при себе си двете ми пушки, докато се завърна от Ню Орлиънс. Те само щяха да ми пречат при преследването, а и много биеха на очи. Бях разбрал, че Олерт и Гибсън са взели един параход по Мисисипи до Ню Орлиънс и ето защо трябваше да ги последвам. Разбира се че щях да взема пушките си с мене, ако имах и най-малката представа колко неприятно дълго щеше да се проточи това преследване.

Бащата на Уилям ми беше дал списък на своите търговски партньори. Посетих тези хора в Луизвил и Сент Луис и разбрах, че Уилям е бил при тях и е теглил пари. Същото беше сторил вече и при други двама познати в Ню Орлиънс. Предупредих останалите и ги помолих да ме извикат веднага, ако се появи при тях.

Това беше всичко, което можах да направя досега и ето че се намирах сред кипежа на човешкия поток, който заливаше улиците на Ню Орлиънс. В стремежа си да направя всичко възможно, аз се бях обърнал за помощ и към местната полиция и сега се налагаше да изчакам и да разбера дали тези хора щяха да имат някакъв успех. Но за да не стоя със скръстени ръце, от доста време се скитах из тълпата и се оглеждах наоколо — напразно. Беше станало обед и горещината бе голяма. Намирах се на красивата широка Къмън Стрийт, когато погледът ми попадна на рекламата пред някаква немска бирария. Глътка пилзенско пиво нямаше да ми навреди в тази жега и аз влязох в заведението.

По големия брой посетители можеше да се съди колко търсена беше тази бира още по онова време. Едва след дълго оглеждане успях да открия един свободен стол в най-отдалечения ъгъл. Край малката масичка, която стоеше там, имаше само две места. Едното беше вече заето от някакъв човек, чиято външност можеше да накара всеки посетител да се откаже да седне на съседното място. Въпреки това аз се приближих до него и попитах дали второто място е свободно.

По лицето му пробягна почти съжалителна усмивка. Огледа ме изпитателно и кажи-речи презрително.

— Имаш ли пари, сър? — осведоми се той.

— Разбира се! — отвърнах аз, учуден от този въпрос.

— Значи можеш да си платиш сметката?

— Струва ми се, че да.

— Well, тогава защо ме питаш дали можеш да седнеш тук? Струва ми се, че си дъчмън , но си още гринхорн в тази страна. Бих изпратил по дяволите всеки, който би ми попречил да седна там, където ми харесва! Седни си спокойно, опъни си краката, както ти е удобно и цапардосай всеки, който се опита да ти го забрани!