Читать «Винету II» онлайн - страница 7

Малко по-добро впечатление правят множеството малки предградия с техните приветливи къщички, прилични на вили, заобиколени с чисти градини, където виреят рози, палми, олеандри, круши, смокини, праскови, портокали и лимони. Когато се умори от шума на града, човек може да намери там така мечтания душевен мир и тишина.

Най-оживено е на пристанището. То гъмжи от кораби и лодки с различна форма и големина. Могат да се видят натрупани огромни памучни бали и бурета, между които се провират стотици работници. Човек би могъл да си помисли, че се намира на някой от пазарите за памук в Източна Индия.

Вървях из улиците на града и си отварях очите на четири, за да видя… да, но какво или кого исках да видя? Как се бях озовал изобщо в този град? Всичко това трябва да бъде обяснено.

Бях тръгнал от Валпарайсо и през островите на Южно море и Китай се бях добрал до Източна Индия, когато плачевното ми финансово състояние ме принуди да се насоча към бреговете на родината си. Но тъй като в близко време нямаше параход, който да отплава към Германия — а междувременно се намирах в Калкута — взех бързо решение и се качих на първия параход, който тръгваше за Ню Йорк. Там все щях да намеря средства и начини да се върна у дома. Покрай нос Добра Надежда — Суецкият канал бе все още в строеж — достигнах за пет седмици моята временна цел, Ню Йорк, където слязох на брега.

Най-лесно би било да пиша на Хенри, като го помоля да ми заеме необходимата сума, за да се прехвърля през „Голямата вода“. Но прилича ли му на Олд Шетърхенд да взима пари назаем? Не, човек трябва да си помага сам! Поне дотогава, докато изчерпи всички възможности. И така, аз седнах и написах моите преживявания от последното си пътуване. Написаното беше прието за печат веднага в неделната притурка на „Ню-Йоркския държавен вестник“, който още тогава беше най-големият вестник на немски език в Щатите; можех да се надявам, че по този начин щях да събера за кратко време необходимите ми средства за пътуването през океана. Един ден се запознах в редакцията на вестника с многоуважаемия мистър Джози Тейлър, ръководител на едно прочуто по онова време частно детективско бюро. Като разбра кой съм — името Олд Шетърхенд се чуваше вече дори в Ню-Йорк — той ми предложи да постъпя на служба при него. Копнежът ми по родината бе победен от примамливостта на тази нова работа и още повече от възможността да задълбоча познанията си за човешките характери. Съгласих се без колебание. И не съжалявах за постъпката си. С няколко успешно приключени случаи ми се удаде да спечеля доверието на Тейлър. Не след дълго се ползвах вече от неговото особено благоволение, в резултат на което той ме предпочиташе при възлагането на задачи, изискващи безспорно много усилия и енергичност, но пък в случай на успех обещаващи добро възнаграждение.

Един ден Тейлър ме извика в работния си кабинет, където седеше някакъв възрастен господин със загрижен поглед. Беше ми представен като банкера Олерт, обърнал се за съдействие във връзка с някаква семейна работа. За него лично случаят бил печален, а за сделките му направо опасен.