Читать «Винету II» онлайн - страница 300

Луната изгря тъкмо когато прекосихме Манкицата и навлязохме в пролома, където стоеше скрит постът в храсталака. И тази вечер той беше на мястото си и ни извика. Щом му отговорихме, той направи забележката:

— Не бива да ми се сърдите, че ви попитах така остро. Сега се налага да бъдем по-предпазливи от когато и да било.

— Защо? — запитах го аз.

— Изглежда, че около нас се готви нещо.

— Какво?

— Не знам точно. Но сигурно се е случило нещо, защото малкото човече, наречено Сам Хокинс ни държа дълга проповед, след като се прибра отвън.

— Излизал ли е?

— Да.

— А някой друг?

— Не, само той.

Значи беше истина, че иначе толкова разумният Сам бе извършил глупостта да освободи Ролинс.

Когато преминахме през тесния процеп и „вратата“ в скалите и се озовахме в „крепостта“, първото нещо, което научихме, бе, че положението на Олд Файерхенд се е влошило. Наистина, нямаше опасност за живота му, но споменавам това обстоятелство, защото то ме раздели от Винету.

Апачът прехвърли юздата през врата на коня си и се отправи към лагерния огън, където седяха Детелиновия Лист, Хари и офицерът от форт Рендъл; между тях, завит в меки одеала, се намираше и Олд Файерхенд. Последвах Винету.

— Слава богу — ето ви пак тук! — поздрави ни болният с отпаднал глас. — Намерихте ли търговеца?

— Намерихме го и отново го изгубихме — отвърна Винету. — Излизал ли е навън днес моят брат Хокинс?

— Да, бях извън крепостта — потвърди нищо неподозиращият трапер.

— Знае ли моят бял брат какъв е той?

— Уестмън, ако не се лъжа.

— Не, никакъв уестмън, а гринхорн, какъвто Винету още не е виждал, а и никога няма да види. Хау!

С това твърдо уверение той му обърна гръб и се отдалечи.. Грубостта на иначе толкова спокойния и дори чувствителен апач предизвика голямо смайване. Но причината й се изясни на всички, щом седнах на земята и разказах какво бяхме преживели. Да намериш Сантър и пак да го изгубиш! За нас не можеше да има по-значимо събитие от това. Дребосъкът Сам бе извън себе си. Самичък се наричаше с всевъзможни оскърбителни имена, ровеше с две ръце из гъстата буйна растителност по лицето си, без да намери някаква утеха. Смъкна перуката от главата си, замачка я, придавайки й най-разнообразни форми, но и това не го успокои. Тогава той я запрати гневно на земята и извика:

— Винету е прав, напълно е прав: аз съм най-големият гринхорн, най-тъпият глупак, какъвто може да има, и до края на живота си ще остана такъв глупав.

— Как можа да се случи всичко това, скъпи Сам? — попитах го аз.

— Ами именно заради глупостта ми. Чух два изстрела и препуснах към местността, откъдето се разнесоха. Там заварих някакъв завързан човек за едно дърво и коня му наблизо, ако не се лъжа. Попитах го как се е озовал в това положение и той се представи за търговеца, който искал да посети Олд Файерхенд. Разказа ми, че бил нападнат от неколцина индианеца и вързан за дървото.