Читать «Винету II» онлайн - страница 297

Никой не проговори ни дума повече. Завързаха ни за две съседни дървета. След това докараха конете ни наблизо и ги спънаха, а после Оставиха край нас всичко, каквото ни бяха взели. Как се зарадвах, че и оръжията ни се намираха между другите вещи! Щом свършиха и тази работа, петимата бандити подкараха конете си.

Около един час останахме тихо и неподвижно, заети само с нашите мисли, опитвайки се да доловим и определим всеки шум. После апачът каза:

— Те са все още тук, нейде около нас, за да могат да ни последват веднага, щом тръгнем оттук. Ще ни пуснат едва вечерта, за да не успеем да ги забележим. Трябва да заловим Сантър. Какво мисли моят брат, как да стане това?

— Във всеки случай няма да примамваме Сантър чак до Олд Файерхенд.

— Не. Не бива да разбере къде се намира „крепостта“. Ако цяла нощ не слезем от седлата, бихме достигнали „крепостта“ утре вечерта. Но ще спрем по-рано. Сигурно Ролинс ще язди зад нас и ще им оставя тайно знаци, които те ще следват. Когато му дойде времето ще го обезвредим, ще се върнем малко назад и ще изчакаме идването им по нашите следи. Съгласен ли е моят брат Олд Шетърхенд с този план?

— Да, той е единствено правилният. Сантър е убеден, че ще ни залови. Обаче ние ще го заловим.

— Хау!

Винету изрече само тази единствена дума, но в гласа му прозвуча дълбоко, безкрайно задоволство, че най-сетне в ръцете му щеше да падне човекът, когото беше търсил напразно толкова дълго.

Денят се влачеше мъчително бавно към своя край, но най-сетне все пак се стъмни и ето че скоро доловихме и тропота от конски копита. Ролинс дойде, скочи на земята и ни освободи от ремъците. При това той не пропусна да се постави в най-благоприятна светлина като наш спасител и ни метна, че бил яздил много надалеч с нашия смъртен враг. Престорихме се, че му вярваме и го уверихме в нашето чувство на благодарност, но избягвахме да употребяваме твърде възторжени изрази. После яхнахме конете и потеглихме бавно.

Ролинс пак зае мястото си зад нас. Чувахме как често разиграваше коня си, за да остави по-ясни следи. А когато тънкият лунен сърп изгря на небето, имахме възможност да наблюдаваме как изоставаше от време на време, за да прекърши някое клонче и да го хвърли на земята или пък да остави някакъв друг белег.

Сутринта направихме кратка почивка и към обяд още една. Но втория път се спряхме за по-дълго време. Искахме да дадем възможност на Сантър да ни догони, защото той щеше да ни последва едва при настъпването на утрото. После продължихме ездата си още два часа. Сега настъпи време да се разправим с Ролинс. Спряхме се и слязохме от конете. Това не можеше да не му направи впечатление и също така скачайки от седлото, той ни попита: