Читать «Винету II» онлайн - страница 295

— Ка … ка … какво? Ко … кой е този? Добре ли виждам или само приликата е толкова голяма?

Ролинс също се престори на радостно изненадан, отскубна се от тримата и забърза към Сантър.

— Мистър Сантър, ти ли си! Възможно ли е? О, сега всичко ще се оправи; вече нищо лошо няма да ми се случи!

— Да ти се случи? На тебе? Не, на теб не, мистър Ролинс. Значи не се лъжа, ти си онзи Ролинс, когото исках да заловя! И така, сега си при Брадън, пътуващия търговец?

— Да, мистър Сантър. Откакто се разделихме, ми вървя ту добре, ту зле, но сега съм доволен. Тъкмо с това пътуване се канех да сключа отлична сделка, но за жалост снощи бяхме …

И той не се доизказа. Те си бяха разтърсили сърдечно ръцете като добри приятели, които не са се виждали дълго време. После той изведнъж направи смаяна физиономия и погледна Сантър изумено.

— Какво ми минава през главата? Мистър Сантър, да не би ти да си онзи, който ни нападна?

— Разбира се.

— Heavens! Напада ме човекът, който ми е най-добрият приятел и неколкократно ми дължи живота си! А какви мисли ти минаха в това време през главата?

— Никакви. Та какво можех да си мисля, когато изобщо не те видях? Ти веднага си плю на петите.

— Наистина, така беше. Струваше ми се, че е най-добре първо да се погрижа за безопасността си, за да мога след това да помогна на двамата джентълмени, моите спътници, да избягат. Ето защо се скрих тук да изчакам удобния момент. Но какво виждам! Те са вързани, и то по такъв жесток начин! Не бива така, не мога да допусна подобно нещо. Ще ги развържа!

С тези думи търговският помощник се обърна към нас. Обаче Сантър го хвана за ръката.

— Чакай, какво те прихваща, мистър Ролинс! Тези двамата са най-върлите ми смъртни врагове.

— Но са мои приятели!

— Това не ме засяга. Имам да оправям сметки с тях и те трябва да ги заплатят с живота си. Затова ги нападнах и плених, но наистина не подозирах, че си заедно с тях.

— By Jove, ама че неприятно! Твои смъртни врагове? И все пак съм длъжен да им помогна! Какво имаш толкова против тях?

— Повече от достатъчно, за да ги ликвидирам десетократно.

— Но не забравяй кои са те!

— Да не мислиш, че не ги познавам?

— Винету и Олд Шетърхенд! Не можеш да ги убиеш току-така!

— Точно защото са те двамата, няма да има милост.

— Сериозно ли говориш, мистър Сантър?

— Най-сериозно. Уверявам те, че са загубени.

— Дори и ако се застъпя за тях?

— И тогава.

— Спомняш ли си все още какво ми дължиш? Не веднъж съм ти спасявал живота!

— Помня и никога няма да го забравя, мистър Ролинс.

— Тогава припомни си какво се случи последния път!

— Какво?

— Закле ми се, че ще изпълняваш всяко мое желание, всяка молба.

— Хмм! Струва ми се, че казах нещо такова.

— А ако сега изкажа една молба?

— Недей, защото в този случай не мога да я изпълня, а не ми се иска да нарушавам дадената дума. По-добре си запази претенциите към мен за по-нататък!

— Не мога. В случая имам задължения. Мистър Сантър, ела с мен и нека поговорим!

Ролинс хвана Сантър за ръката и го отведе на известно разстояние, където се спряха и започнаха да разговарят с ожесточени жестикулации, но така, че не можехме да чуваме нито дума. Проведоха тази „битка с вятърни мелници“ толкова добре, че всеки друг на наше място сигурно би се заблудил.