Читать «Винету II» онлайн - страница 17

Търговската кантора, канцеларията и редакцията се намираха в една и съща сграда. Купих няколко броя от вестника в кантората и поисках разговор с редактора. Научих, че предположенията ми са верни. Някой си Уилям Олерт бил донесъл предишния ден лично стихотворението и помолил за бързо поместване. Тъй като отначало редакторът не се съгласявал, поетът оставил десет долара с условието, че стихотворението ще излезе в днешния брой и ще му бъде изпратен един екземпляр от първата коректура, Освен това ми казаха, че поведението му било напълно прилично, макар че погледът му издавал обърканост и уплаха; постоянно повтарял, че стихотворението било написано с кръвта на сърцето му. Това беше впрочем израз, който често се използва от даровити и бездарни писатели и поети. Бил оставил адреса си, за да му изпратят коректурите.

Той живееше в една изискана частна страноприемница в новата част на града, известна с високите си цени. Най-напред промених външността си в моята квартира, а след това се отправих към посочения адрес. Бях почти сигурен, че ще успея да заловя търсения престъпник и жертвата му и с повишено настроение дръпнах връвта на звънчето, над което на месингова табелка бе написано: „First class boarding establishment for ladies and gentlemen“ . Намирах се следователно на прав път. Сградата и заведението бяха собственост на някаква дама. За всеки случай бях взел със себе си двама полицаи, които трябваше да застанат пред вратата на странноприемницата.

Портиерът ми отвори, попита ме какво желая и аз му казах, че искам да разговарям със собственичката. Дадох му една визитна картичка, на която естествено не беше истинското ми име. Заведоха ме в приемната и не чаках дълго.

Жената беше на около петдесет години, добре облечена, с внушителна и добродушна външност. Къдравата й коса и лекият тъмен оттенък на ноктите й ме накараха да предположа, че в жилите и е примесена и малко негърска кръв. Въпреки това тя правеше впечатление на човек с широко сърце и ме посрещна много вежливо.

Представих се като редактор на забавната рубрика в „Дойче Цайтунг“, показах й вестника и заявих, че трябва да разговарям с автора на стихотворението, защото се е харесало толкова много, че искам да му изплатя хонорара и да му дам нови поръчки.

Тя ме изслуша спокойно, като ме оглеждаше внимателно, след което каза:

— Значи мистър Олерт е публикувал стихотворение при вас? Прекрасно! Жалко, че не разбирам немски, иначе щях да ви помоля да ми го прочетете. Хубаво ли е?

— Чудесно е, мадам! Вече имах честта да ви кажа, че се хареса много на читателите.

— Това ме радва. Мистър Олерт ми направи впечатление на образован човек, на истински джентълмен. За съжаление не говореше много и изобщо не общуваше с хората. Излизал е само един единствен път, сигурно когато ви е донесъл стихотворението.