Читать «Винету II» онлайн - страница 15

— От кого е?

— От един джентълмен, който току-що излезе от онази къща. — При тези думи момчето не посочи към вилата, а тъкмо в обратната посока. — Той ми тикна в ръката бележката и посочи към вас. Десет цента и ще я получите.

Дадох му парите и получих бележката. Момчето избяга. Това проклето парче хартия бе откъснато от някакъв бележник. На него пишеше:

„Многоуважаемий мистър дъчмън!

Заради мене ли дойдохте в Ню Орлиънс? Предполагам, защото ме преследвате. Имах впечатлението, че сте загубен човек, но все пак не мислех, че сте толкова глупав, та да искате да ме заловите. Това може да си въобрази само човек, който няма в главата си повече от половин лот мозък. Върнете се спокойно в Ню Йорк и поздравете от мене мистър Олерт! Погрижил съм се да не ме забрави, а се надявам, че и вие ще си спомняте от време на време за мене след днешната ни среща, която не премина чак толкова славно за вас. Гибсън.“

Човек може да си представи какво възхищение ме беше обзело, докато четях тези любезни сърдечни излияния. Смачках бележката, пъхнах я в джоба си и продължих. Не беше изключено Гибсън да ме наблюдава отнякъде тайно и не исках да доставям удоволствие на този подлец с поведението си. Същевременно огледах площада: негърът от бръснарския салон бе изчезнал. Момчето също не се виждаше и не можех да го разпитам за Гибсън. Явно беше получило нареждане веднага да се отдалечи.

Докато съм чакал да ми отворят вилата, Гибсън е имал достатъчно време да ми напише най-спокойно подробната бележка. Негърът ме беше метнал, Гибсън сигурно ми се беше изсмял, а по физиономията на момчето можеше да се разбере, че е знаело кой е пред него — човекът, който е трябвало да бъде пратен за зелен хайвер. Всичко това характеризираше достатъчно тукашните нрави.

Бях много ядосан, защото ме бяха водили за носа, а и не биваше дори да споменавам пред местната полиция, че съм срещнал Гибсън, ако не исках и там да ми се изсмеят. Затова си тръгнах мълчаливо.

Без да се показвам отново на открития площад, претърсих околните улички, разбира се без никакъв успех, защото беше ясно, че Гибсън е напуснал по най-бързия възможен начин опасния за него квартал. Дори предполагах, че той ще използва първия удобен случай да замине от Ню Орлиънс.

Тази идея ми дойде в главата, въпреки че вътре имах само половин лот мозък, както ми беше казано и се отправих към кея, където стояха корабите, заминаващи през този ден. При проверката ми помагаха и двама цивилни полицаи — пак безуспешно. Бяха ме метнали по такъв начин, че гневът не ми даваше покой; започнах да обикалям из всички гостилници и кръчми до късно през нощта. Когато най-сетне се уморих, върнах се в хотела си и легнах да спя.

Сънувах, че се намирам в някаква лудница. Десетки умопобъркани, които се считаха за поети, протягаха към мен дебели томове, написани от тях, за да ги прочета. Бяха все трагедии, а главният им герой — луд поет. И аз трябваше да чета, да чета, защото Гибсън стоеше до мене с револвер в ръка и заплашваше да ме застреля веднага, ако спра да чета дори за миг. Така аз продължавах да чета, докато по челото ми изби пот. Извадих носната си кърпа, за да я избърша, прекъснах четенето за секунда … и Гибсън ме застреля!