Читать «Бенито Хуарес» онлайн - страница 19
Карл Май
— Да.
— Той е оперирал брат ми и му е върнал зрението?
— Да. Но откъде знаете всичко това, дон Фернандо?
— По-късно ще ти кажа. Виждаш, че султанът стана нетърпелив. Колко време мина, откак си напуснала родината?
— Вече шестнайсет години — въздъхна тя.
Шестнайсет години са дълъг период, но през тях красивата дъщеря на хасиендерото малко се бе променила. Тук, й Харар, където човек бързо се състарява, особено нежният пол, спокойно можеше да й се дадат двадесет години. И все пак бе интересно да се види какво въздействие оказа този отговор върху графа. Той стоеше вцепенен, със зинала уста. Мина доста време, преди да попита:
— Шестнайсет години? Че къде си била през цялото това време?
— На острова.
— На кой остров, Ема?
— Ох, пак забравих, че вие все още нищо не знаете! В Гуаймас Ландола успя да ни залови и ни отведе на един необитаем остров сред Великия океан, на който живяхме през цялото време.
— Боже милостиви! Като парализиран съм от смайване! В този момент султанът отново взе думата. Досега той бе слушал мълчаливо разговора. Но според него той все пак много се проточи, затова каза:
— Не забравяй, че чакам отговор! Какво ти разказа тя?
— Че се е разхождала по брега на морето и била нападната и пленена от китайски пирати.
— И емир Арафат я купил от тях на остров Цейлон?
— Да.
— Значи все пак ми е казал истината. Тя жена ли е или девойка?
— Девойка.
— Доволен съм. Каза ли тя някоя дума за мен? Графът се поклони дълбоко.
— Аз съм твой покорен роб и мисля постоянно за теб, о, султан. Затова се наех да насоча очите й към теб и да я запитам какво й говори сърцето, когато погледне към теб.
По лицето на султана се изписа едновременно и доволство, и любопитство. Той поглади брадата си с ръка и запита с видимо добро настроение:
— И тя какво отвърна?
— Каза, че ти си първият мъж, пред когото изобщо е доловила гласа на сърцето си.
— Как така?
— Защото твоят лик е пълен с величавост, а в очите ти е стаена сила. Твоята походка е горда, а достойнството на фигурата ти — съизмеримо с величието на халиф. Така каза тя.
— Много съм доволен от теб, робе, а също и от нея. Значи смяташ, че сърцето й ще ми принадлежи без да е необходимо да налагам заповеди?
— Мъжът никога не бива да постига насилствено любовта на жената. В очите му трябва да струи ласка, когато плъзга поглед по нея и любовта ще покълне от само себе си, както растението, което слънчевият лъч пробужда за живот.
— Имаш право! Към тази робиня аз ще проявя цялата си милост.
— Знаеш ли, о, повелителю, че любовта се изявява в думите, далеч преди да е подкрепена с дела? Тази робиня копнее да говори с теб на твоя език, за да може със собствената си уста да ти каже какви чувства напират в душата й.
— Желанието й ще бъде изпълнено. Ти ще бъдеш неин учител. След колко време ще може да говори с мен?
— Зависи от това кога ще започнем обучението и колко ще трае дневно.
— Това момиче заплени сърцето ми, едва изтрайвам да чуя от устата й, че иска да стане моя жена. Ето защо ти нареждам да започнеш уроците още днес.
— Ще се подчиня, о, султан.