Читать «Лъвът на кръвното отмъщение» онлайн - страница 38

— О, сихди, моето прорицание! Шеба ет Тхар ги излапа!

С какво удоволствие бихме се спуснали веднага във вади. Но ние трябваше до най-малката подробност да изпълним нашето споразумение и да чакаме до утрото. Как мина нощта, ще премълча. Когато денят засивя, ние потърсихме най-напред леговището на лъвовете. Намерихме едно малко от мъжки пол, което убихме, тъй като беше едва на две седмици и следователно не можехме да го вземем със себе си. После слязохме, след като бяхме свалили кожите на хищниците, в долината.

От възбуда шераратите не бяха спали. Как се изумиха, като ни видяха да идваме с кожите! И с какво напрежение се осведомиха за Магьосника и неговия син! Ние им разказахме какво се бе случило, а от тях узнахме подробностите. На Абу ел Гхадаб и още четирима се удало да се измъкнат от пленничеството. Снощи достигнали Вад Ахдар, не при входа, а откъм южната страна, и не помислили, че сега тук има лъвове. Гхадар искал да пренощува при руините, а не при кладенеца, защото там можело да има вражески бедуини. Другите обаче били жадни и му възразили. Тогава той се отделил гневно от тях, за да се изкачи по външния път към каср, пък те се насочили към кладенеца, където срещнали съплеменниците си. Голяма била радостта на Магьосника, когато разбрал, че синът му се е измъкнал. И тогава чул, че Абу ел Гхадаб е поел по пътя към руините. Бил така обхванат от ужас, че веднага се затичал към горния кладенец да предупреди с викове сина си. Там лъвът го бе нападнал в почти същия миг, в който Гхадаб бе разкъсан от лъвицата.

— Шеба ет Тхар! — извика Халеф. — Те охулиха Бога, затова намериха края, който им предрекох. Това беше едно вдъхновение свише, на което аз се подчиних.

Не мога да кажа, че шераратите показваха голяма мъка от смъртта на двамата мъже. По-голяма беше радостта им от сразяването на лъвовете, които бяха причинявали толкова щети на техните стада. Те не можеха да проумеят, че сме знаели за какво естество духове се е касаело, и въпреки това се бяхме изкачили толкова спокойно до руините. Ние бяхме героите на деня, с нас независимо от цялата кръвна вражда се отнасяха като с гости и накрая, при тръгването, шейхът ни освободи с думите:

— Вие сте най-храбрите воини, които познавам, и ние честно ще удържим към вас думата си. Но при следващата среща ще бъдем принудени да виждаме във вас само предводителите на вражеските хаддедихни. Не забравяйте това! А на теб, Кара бен Немзи ефенди, искам да призная, че ти промени моето мнение за християните. Те са храбри, обичащи истината и благонадеждни хора, затова трябва и вярата им да е добра. Аллах да ви съпровожда и да направи пътя ви към дома кратък!…

Когато пристигнахме при хаддедихните, ликуването беше голямо. Халеф галопира до шатрата си, извика на своята Ханнех да излезе, посочи кожата на лъва и сина си и заговори:

— Ханнех, жено моя, перла на всички жени, виж тази кожа и този млад воин, когото си родила за мой прехлас! Той застреля Господаря на гръмотевицата и уби Царя на всички животни. Затова трябва да поздравиш него преди мен! Притисни го до сърцето си и му дай своята благословия, защото Кара бен Халеф с времето ще стане един достоен наследник и последовател на своя баща!