Читать «Лъвът на кръвното отмъщение» онлайн - страница 32

Когато Абу ’Дем чу тази дума, мрачното му лице малко се проясни и той каза:

— Забелязвам, че Аллах те е дарил със здрав разсъдък. За съжаление, моите шерарати не притежават същия дар. И макар да съм принуден да ви мразя, задето сте предали воините ни на ласафахите, то бих искал все пак да ви благодаря, че сред тях има един, чието връщане от ласафахите не желая.

— Не е нужно да го назоваваш. Това е Абу ел Гхадаб, синът на Магьосника.

— Машаллах! Откъде знаеш?

— Отношението ти към Гадуб ес Саххар ми е по-добре известно, отколкото си мислиш.

— Ако наистина ти е известно, не говори по този въпрос! Чувал съм, че си застрелвал Господаря с голямата глава съвсем сам и посред нощ. Ние не го считахме за възможно, защото, когато поискаме да сразим Удушвача на стадата, потегляме през светлия ден, много воини на брой. Ако го извършим нощем, той ще ни разкъса всичките.

— Това е разликата между вас и нас. Един истински храбър мъж трябва да притежава куража да излезе насреща на лъва сам и очи в очи дори през нощта.

— Това успокоява упреците на моята съвест. Аз искам да ви издам, че тази нощ ще трябва да се биете с два лъва, които вероятно имат малки. Работата е опасна: трима души срещу два огромни лъва, които са десеторно по-страшни, защото закрилят малките си.

— Не ни мисли! Ние не се плашим. Впрочем ти нищо не ни издаде, защото ние подозирахме що за план има старият магьосник. Хитро е от негова страна. Загинем ли, той ще си е отмъстил. Победим ли, което той, разбира се, не счита за изключение, то ще освободим тази красива вади и вас от врагове, за чието убиване би се наложило да заплатите с живота на много ваши воини. Колко дълго вече живее лъвът с жена си в долината?

— От три седмици. Той почти всяка нощ отмъква я кон, я камила! Аллах да го погуби!

— Къде е установил жилището си?

— Там горе в големия Хош ел Хараб. Той всяка вечер слиза с жена си във вади, за да се напие при задния кладенец. А сега елате, трябва да ви заведа при Джема!

Той ни поведе към Събранието на старейшините, чиято присъда трябваше да изслушаме прави. Но аз много-много не се церемоних и седнах. Халеф и Кара естествено погледнаха примера ми. Тогава Магьосника ни се сопна гневно:

— Как смеете да сядате при съвещанието на тези мъдри мъже! Вие сте…

— Мълчи! — пресякох го аз, за да му покажа още в началото колко малко ме е еня за него. — Аз с удоволствие щях да отдам уважението, което храня към тези достопочтени мъже, но ние седнахме, понеже ти си тук. Знаеш ли какъв съм аз в моята страна и при моя народ? И кой пък всъщност си ти? Пред мен ти си като някоя нахална муха, която си мисли, че ще може да изплаши със своето бръмчене лъва.

Оня стрелна ръка към ножа и изтътна:

— Гяур! Известна ли ти е властта, която притежавам над всички духове на земята и Долния свят? Необходимо е само да вдигна ръка и ще паднеш мъртъв на земята.

— Ами стори го! — ухилих се аз. — Мен не можеш уплаши, защото те познавам. Ти си един фешшар (самохвалко), който не е способен на нищо, един гашщаш (фокусник), с когото не бих разговарял, ако тези вдъхващи почит старци не бяха те натоварили да ми съобщиш тяхното решение.