Читать «Четвъртото измерение» онлайн - страница 124

— Ами — измрънка Беки и посочи с ръка конструкцията, като че ли самото й съществуване изясняваше всичко.

— Съвсем не е така, скъпа. Именно това са искали кентавърийците да направим от техните послания, формата — това е разгънат хиперкуб.

— Разгънат какво?

— Четириизмерен двойник на куба. Раменете се сгъват и краищата се допират, и това нещо става правилна геометрична фигура с четири измерения.

— И за какво точно служи? — попита Беки много колебливо.

— То те пренася в един четириизмерен свят. Позволява ти да видиш четириизмерната реалност, която ни заобикаля.

Беки мълчеше.

— Виж — каза Хедър, — всичко, което трябва да направиш, е да влезеш вътре.

— Вътре?

Хедър сви вежди.

— Зная, че трябваше да я направя по-голяма.

— Значи казваш, че това е нещо като машина на времето и — какво? — ще ме върне обратно, за да видя това, което татко направи?

— Времето не е четвъртото измерение — каза Хедър. — Четвъртото измерение е пространствена посока, точно перпендикулярна на другите три.

— А — промълви Беки.

— И въпреки че всички ние изглеждаме като отделни индивиди, когато сме наблюдавани в три измерения, всъщност сме част от едно по-голямо цяло, когато сме наблюдавани в четири измерения.

— За какво говориш?

— Говоря за това как разбрах… как разбрах със сигурност, че баща ти не те е прелъстил. И как ти можеш да разбереш също.

Беки мълчеше.

— Виж, всичко, което ти говоря, е истина — каза Хедър. — Скоро ще го съобщя пред обществеността… може би. Исках обаче ти да разбереш първа, преди всички други. Искам да погледнеш в ума на един друг човек.

— В този на татко, искаш да кажеш?

— Не. Не, това няма да е правилно. Искам да видиш своята психоаналитичка. Ще ти кажа как да намериш нейния ум; мисля, че не трябва да влизаш в ума на баща си, не и без негово разрешение. Но тази проклета психоаналитичка — ние нищо не дължим на тази мръсница.

— Ти дори не я познаваш, мамо.

— О, напротив, познавам я — срещнах се с нея.

— Какво? Как? Виж, ти дори не й знаеш името.

— Лидия Гурджиеф. Кабинетът й е на «Лоурънс Уест».

Беки изглеждаше смаяна.

— Знаеш ли какво се опита да направи с мен? — попита Хедър. — Опита се да ме накара да размишлявам за това как съм била прелъстена от собствения си баща.

— Но… но твоят баща… твоят баща…

— Починал е преди да се родя. Точно така. Въпреки че за мен беше категорично невъзможно да бъда прелъстена от баща си, тя каза, че проявявам всички класически признаци. Умее добре да говори, повярвай ми. Почти ме убеди, че някой също е посегнал на мен. Не баща ми, разбира се, но някой друг роднина.

— Аз… аз не ти вярвам. Измисляш си го. — Беки посочи конструкцията. — Всичко си измисляш.

— Не, не е така. Можеш сама да си го докажеш. Ще видиш как Гурджиеф насажда у теб спомени от своя гледна точка и аз ще ти покажа как можеш да демонстрираш, че спомените, които имаш, са фалшиви. Хайде, влез вътре в конструкцията и…

Гласът на Беки прозвуча полуподозрително, полуотчаяно.

— «Конструкцията»? Така ли го наричаш? Не «Кентавъромобил»?