Читать «Корабът на страха» онлайн - страница 132

— Липса на вяра — прошепна Корбет. — Свети Боже! Господи, помилуй! Вярвам, Господи, помогни на неверието ми. Открих го!

Вече знаеше защо Беренгария е надраскала думата на стената в стаята си в къщата на отец Уорфелд. Беше чула нещо от Евангелието, прочетено на латински, но преведено от отец Уорфелд в кратката му проповед след това. С острия си ум Беренгария беше запомнила думите. Възнамерявала е да ги използва, а може би дори ги е използвала.

Корбет затвори требника, върна го на Ранулф и седна в стола. Обмисляше как да хване в клопка убиеца. Мислите му се насочиха към Уендовър. Вероятно трябваше да го предупредят, но какво можеше да се стори? Камбаните за начало на службата зазвъняха, но Корбет не им обърна внимание, решен напълно да се съсредоточи в изграждането на предположенията си, преди да ги развие и да потърси доказателствата. Прекъсна заниманията си само веднъж — сложи ботушите и плаща си и слезе в мразовитата нощ, за да се присъедини към добрите братя в песнопенията от вечернята. Ранулф и Чансън вече спяха. Корбет се върна и продължи да работи през нощта. Накрая постопли ръцете си на един мангал. Очите му бяха натежали за сън, но беше решен да намери разрешение на проблема и да изведе логическите си заключения. Понякога се държеше като съдия, изправен срещу убиец, комуто представяше уличаващите доказателства. Случаят беше особен. Всичко беше така неуловимо. Строеше къща върху пясък. Дали тя щеше да устои на връхлитащата я буря от възражения и контраобвинения? Защото провалеше ли се сега, вероятно втора възможност нямаше да получи никога.

Корбет отблъсна стола назад, взе плаща си, уви се в него и легна на леглото. Взираше се в стената и се питаше как да постъпи. Спомни си трупа на замръзналия просяк, а след него стих от псалм, който беше пял по време на вечернята, за Бог, който призовал всички човеци, светци и грешници, на вечеря. Може би и той трябваше да стори така? Прошепна кратка молитва и унесен в мисли за Мейв, заспа дълбоко.

Капитанът на градската стража на Кентърбъри Уендовър беше твърдо решен да се отдалечи колкото може повече от родния си град. Беше завладян от ужас. Съзнаваше, че връзката му с лейди Аделиша ще му струва службата, щом онзи любопитен писар приключеше със задачата си. Сър Уолтър Касълдийн му даде ясно да разбере. Щяха да му зададат няколко въпроса, ако отговорите му не бяха задоволителни, щяха в крайна сметка да го освободят. Тогава щеше да се превърне в поредния бедняк без земя, който се скита из улиците на Кентърбъри и отчаяно търси как да си изкара прехраната. Паднеше ли, какво падане щеше да е само! Какъвто беше скандалджия, Уендовър си беше създал много врагове из града. Разчуеше ли се, че е в немилост, всички щяха да се нахвърлят върху него и не можеше да очаква почти никаква милост или съчувствие. Лейди Аделиша нямаше да иска да има нищо общо с него. Беше го използвала и после край! Къде другаде му оставаше да иде? Пък и явно лейди Аделиша бе разбрала, че е крадец, че задига това-онова, по някоя и друга монета от кесията й, докато спи, след като са се любили в «Игра на дама». Дали щяха да го задържат и разпитват? Безименен ужас разкъсваше Уендовър, всеобхватен страх, който го накара да пие повече от обикновено. При всяко излизане от «Игра на дама» поглеждаше през рамо, убеден, че го наблюдават. Реши да бяга. Предишната вечер опакова вещите си и прибра кесиите с дребни монети от тайните им скривалища. На съмване, след отварянето на градските порти, взе коня си от конюшнята и се запъти към Западната порта. Щеше да иде в Лондон. Имаше там роднини, които може би щяха да го приютят, докато си намери нова служба.