Читать «Корабът на страха» онлайн - страница 12

— И така — приведе се той напред, здраво хванал предната част на седлото, — изкачим ли се на билото на хълма, ще видим Кентърбъри и неговата катедрала, в която е гробницата на свети Томас Бекет. После ще изпеем поклоннически химн или нещо подобно, подходящо за този период на годината — Корбет очакваше това с нетърпение. Нищо не му се нравеше повече от църковните песнопения, издигането и затихването на музиката, подчертаваща величавите слова и мелодичните латински фрази, които придаваха дълбок, духовен смисъл на мястото на човека пред Бога. Спътниците му не бяха така въодушевени като него.

— Господарю, налага ли се? — попита червенокосият и зеленоок Ранулф-ат-Нюгейт. От студа лицето му бе станало дори още по-бяло от обикновено. Дръпна назад качулката си и погледна към Корбет. — На път сме — простена той — от утринната молитва досега.

Ранулф, старши писар в канцеларията на Зеления печат, искаше само да се отърве от седлото, да събуе ботушите си и, както отбеляза пред третия от пътниците — чорлавия и кръглолик Чансън, коняр от кралските конюшни, да вдигне наздравица за себе си пред пращящ огън. Сега Ранулф разкопча кожения си елек отгоре и посочи Чансън.

— Нищо, че прякорът му е такъв, той не може да пее. По-скоро реве като седнал в нагорещен тиган дявол, който си е изгорил задника.

— Мен поне не ме е страх от полето — не му остана длъжен Чансън. — Него го е страх, господарю. Мисли си, че всякакви страхотии дебнат в храсталаците.

Чансън разтри вътрешната страна на десния си крак.

— Боли ме тук — простена той. — Имам нужда по-скоро от лекар, отколкото от химн.

— Първо ще изпеем химн — настоя Корбет. — Можеш да се включиш съвсем тихо. Това е част от традициите на поклонниците. Да изразим благодарността си, щом съгледаме Кентърбъри.

Отново сложи ръкавицата си и покри главата си с качулката.

Ранулф тихо изруга, а Чансън шепнешком замърмори, когато продължиха нагоре по Харбълдаун Хил. Отново заваля сняг. Отначало слабо, после снежинките станаха големи като пера, които плавно се спускаха от небето. Щом стигнаха билото, през сгъстяващия се мрак съгледаха кралския град Кентърбъри и назъбените стени, четвъртития замък, зловещата Западна порта, високите църковни кули и издигащата се стремително над целия град катедрала. Грижливо издяланите каменни зидове се въздигаха като молитва към вечерното небе. Светлините на града проблясваха като звезди. Димът от домашните огнища и работилниците беше надвиснал като стелещо се благоухание над тази най-свята от всички гробници в Англия.