Читать «Корабът на страха» онлайн - страница 11
Пол Дохърти
Той поглади старателно подрязаните си мустаци и брада, воднистите му очи гледаха безмилостно и с омраза към пирата, потопил три от неговите кораби.
— Манастирската карта! — каза той. — Дай ми я и ти обещавам бърза смърт.
— Как разбра? — не се предаваше Блексток, докато се оглеждаше. Зад капитаните на вражеските кораби бяха хората му, с вързани ръце и крака. Стоункроп обаче беше свободен, стоеше настрана от останалите. Блексток получи отговор на въпроса си. Погледна към Касълдийн и Паулентс.
— Да ме обесят? — изсмя се той. — Нито мен, нито брат ми ще обесят. Ангелът на смъртта е белязал и двама ви с печата си.
Блексток се втурна напред, образът на брат му оживя в съзнанието му, когато лъковете се опънаха и смъртоносните стрели се забиха в лицето и врата му. Беше мъртъв още преди да се изтърколи по стъпалата. Касълдийн обърна трупа му с върха на ботуша си и втренчи поглед в него. Очите на Блексток вече гледаха безжизнено, от ноздрите и устата му шуртеше кръв. Касълдийн коленичи, дръпна плетената ризница и затършува из дрехите и кесията на мъртвия, извика на лейтенанта си да слезе и да претърси каютата. Мъжът се върна бързо с празно ковчеже в ръце.
— Нищо няма, сър, съвсем нищо. Какво ще ги правим тези? — посочи към пленниците.
— Избеси ги! — кресна Касълдийн. — От носа до кърмата! И този задължително да е там — той подритна трупа на Блексток.
Стоункроп пристъпи с протегнати ръце.
— Обеща ми да ме оставите жив.
— Точно така — вбесен, Касълдийн се отдръпна настрани. Обърна се и посочи към Стоункроп. — Обещах на този мъж да го оставя жив. Спазвам, каквото съм обещал. Хвърлете го през борда. Може да стигне до брега с плуване.
Глава първа
Дали ще се завърне, не знам.
Средновековна елегия
Кентърбъри, декември 1303 г.
Трима конници яздеха по стария римски път към Харбълдаун Хил. Щяха да се подслонят в къщата на свещеника от църквата «Сейнт Никълъс». Кралският печат щеше да им осигури топлина и храна, преди да продължат пътя си. Вече приближаваха билото на хълма, който се издигаше над Кентърбъри и великолепната му катедрала. Беше паднал сняг. Натежалото, оловносиво небе заплашваше с нов снеговалеж. Когато отминаха кръстопътя с празните бесилки и позорни стълбове, яздещият най-отпред конник дръпна юздите на коня си. Сър Хю Корбет, пазител на Тайния кралски печат на Едуард I Английски, зауспокоява уплашения си кон. Дръпна назад качулката на плаща си и откри продълговатото си, мургаво лице. Някои го оприличаваха на ястреб, заради хлътналите му очи, острия нос над пълните устни и волевата брадичка: беше човек, вглъбен в себе си, чийто поглед не изпускаше нищо — така поне се твърдеше — също като кацнала на високо хищна птица. Приликата се подсилваше от гарвановочерната коса на Корбет, прошарена тук-там със сребърни нишки, която той носеше опъната назад и пристегната здраво на опашка на тила. Корбет беше висок и строен, разумен и умерен с яденето и пиенето. Обикновено се шегуваше, казвайки, че вижда по-скоро себе си като аскет. Истината беше, че вследствие на дългите и изтощителни походи в Уелс и Шотландия, където като всеки войник на Едуард беше пил възсолена вода, беше се хранил с гнило месо и трошил зъбите си с твърд като камък ръжен хляб, имаше чувствителен стомах. Носеше дрехи в тъмночервено и черно, коженият му елек беше здраво закопчан над бяла ленена риза, тъмносиният му плащ се спускаше плътно над червените панталони и ботуши с високи токове — най-фина изработка от Кордова, а сребърните му шпори прозвънваха. Корбет свали дългата кожена ръкавица от лявата си ръка и пръстенът с печата на кралската канцелария — символ на службата му, заблестя на светлината на отиващия си ден. После охлаби около кръста си широкия боен колан, на който висяха меч и нож.