Читать «Приятелят на Автоматей» онлайн - страница 4

Станислав Лем

— О, небеса! — извикал отчаяният корабокрушенец. — Това е страшно! Какво ще ме посъветваш да правя?

— Ще ти кажа веднага, ако само не ме прекъсваш постоянно. Иди на морския бряг и влез във водата, долу-горе до гърдите. Така няма да е нужно да се навеждаш прекалено много, което ще ти бъде неудобно. След това ще потопиш главата си и ще поемеш толкова вода, колкото можеш. Горчива е, зная това, но няма да продължи дълго. Още повече, ако вървиш напред. Изведнъж ще натежиш, а солената вода, изпълвайки твоите вътрешности, ще прекъсне за миг всички органични процеси и по този начин ще се лишиш веднага от живота. Така ще избегнеш дълготрайните мъки от престоя на този остров, както и бавната смърт, а дори и заплашващото те преди това умопобъркване. Можеш също така да вземеш във всяка от ръцете си по един тежък камък. Не е задължително, но…

— Да не си се побъркал! — креснал, скачайки от мястото си, Автоматей. — Трябва да се удавя ли? Подтикваш ме към самоубийство? Ама че доброжелателен съвет! И ти се наричаш мой приятел?!

— Разбира се! — отвърнал Вух. — Изобщо не съм се побъркал, защото това не влиза в моите възможности. Никога не губя умственото си равновесие. Толкова по-неприятно ще ми бъде да съм с тебе, мили мой, когато ти ще се лишиш от разсъдъка си и ще умираш бавно под лъчите на това палещо слънце. Уверявам те, че анализирах подробно цялата ситуация и изключих последователно всички шансове за спасение. Няма да построиш лодка или сал, защото нямаш материали за това; няма да те спаси оттук, както вече казахме, никакъв кораб; над острова не летят дори самолети, а ти на свой ред не можеш да си направиш летателна машина. Можеш, разбира се, да избереш бавната смърт пред бързата и леката, но като твой най-близък приятел горещо те съветвам да се откажеш от това толкова неразумно решение. Ако поемеш добре вода…

— Да те вземат дяволите с твоята добре поета вода!! — викнал, треперейки от гняв, Автоматей. — И като си помисля, че за такъв приятел дадох един красиво шлифован брилянт! Знаеш ли какъв е твоят изобретател? Обикновен мошеник, разбойник и нехранимайко!

— Сигурно ще си вземеш думите обратно, когато ме изслушаш докрай — отвърнал спокойно Вух.

— Значи не си ми казал още всичко? Може би се каниш да ме забавляваш с разкази за задгробен живот, който ме очаква? Благодаря ти!

— Няма никакъв задгробен живот — възразил Вух. — И не мисля да те лъжа, защото нито искам, нито мога. Не така разбирам приятелските услуги. Само ме слушай внимателно, скъпи мой! Както знаеш, макар че за това изобщо не се мисли, светът е безкрайно разнороден и богат. В него има прекрасни места, пълни с шум и безмерни съкровища, кралски дворци, колиби, обаятелни и мрачни планини, шумящи дъбрави, спокойни езера, жарки пустини и безкрайни северни снегове. Такъв, какъвто си обаче, не можеш да бъдеш едновременно на повече от едно-единствено място от тези, които изброих, и милионите, които премълчах. Затова може да се каже без всякакво преувеличение, че за местата, където те няма, си нещо като мъртъв, защото нито чувстваш ласките на дворцовите богатства, нито участваш в танците на южните страни, нито пълнят очите ти дъгоцветните ледове на Севера. За тебе те не съществуват също така, както не биха съществували, ако си мъртъв. Така че, ако се замислиш добре и вникнеш задълбочено в това, което ти казах, ще разбереш, че като не си навсякъде, иначе казано — на всичките тези чаровни места, ти си почти никъде. Защото местата, където можеш да бъдеш, са, както вече казахме, милион милиона, а ти можеш да си само на това единственото, безинтересното, неприятно дори със своята монотонност, ами — направо отвратително, каквото е това скалисто островче. И така, между «навсякъде» и «почти никъде» има огромна разлика и това е твоята нормална житейска съдба, защото винаги си бил само на едно-единствено място едновременно. А между «почти никъде» и «никъде» разликата е, честно казано, микроскопична. Следователно математиката на усещанията доказва, че и сега всъщност си едва жив, защото не си почти навсякъде, също като покойник! Това първо. Второ: погледни този пясък, премесен с камъчета, които драскат нежните ти стъпала — смяташ ли го за безценен? Навярно не. Ето ти изобилие от солена вода, отвратително безкрайна — трябва ли ти? Откъде накъде! Ето ти няколко скали и знойна, изсушаваща ставите синева на небето над тебе. Имаш ли нужда от този непоносим пек, от тези мъртви нажежени камънаци? Разбира се, че не! Значи не ти е потребно абсолютно нищо от всичките неща, които те заобикалят, от това, върху което си стъпил, което те покрива с купола на небосклона. Какво ще остане, ако махнем тези неща? Малко шум в главата, наболяване в слепоочията, туптене в гърдите, леко треперене на коленете и други хаотични движения. Трябва ли ти, питаме пак, този шум, това наболяване, това туптене или това треперене? Съвсем не, скъпи вой! А ако махнем и тях, какво ще остане тогава? Някакви щъкащи мисли, изразите, толкова подобни на проклятия, с които ме обсипваш на ум, мене, твоя приятел, плюс гнева, който те души, и тревогата, от която ти прилошава. Имаш ли нужда, питам накрая, от този отвратителен страх и от тази безсилна ярост? Разбира се, че и те изобщо не са ти необходими. Ако в такъв случай махнем и тези ненужни чувства, няма вече да остане нищо, ама нищо, казвам ти, нула и тази именно нула, иначе казано — състояние на вечно равновесие, на постоянно мълчание и на съвършено спокойствие, искам, като истински твой приятел, да ти подаря!